Стивън Кинг - Кристин

— Нямах представа, че знаеш толкова много за старите автомобили — прекъсна го баща му. — Откога се интересуваш от тях, Арни?

Момчето неопределено сви рамене, замълча, сетне продължи:

— Най-големият ми проблем бе, че Льобей поръчал Кристин направо от завода и я променил по свой вкус. Колите, които слизат от конвейера в Детройт не са боядисани в червено и в бяло. А аз се стараех да я възстановя такава, каквато е харесвала на стареца, не на автомобилните производители. Понякога просто налучквах.

— Защо си бе наумил да я възстановиш в оригиналния й вид, който допадал на стареца?

Арни отново вдигна рамене.

— Не знам. Кой знае защо ми се струваше редно.

— Признавам, че си свършил страхотна работа.

— Благодаря.

Майкъл се приведе напред и се втренчи в таблото с уредите.

— Какво гледаш? — рязко го попита момчето.

— Да пукна, ако някога съм виждал нещо подобно! — възкликна баща му.

— Какво?

Арни също погледна таблото.

— А, милометъра…

— Върти обратно, а?

Действително милометърът се въртеше в обратна посока. В момента показваше седемдесет и девет хиляди петстотин и няколко мили. През очите на Майкъл индикаторът се превъртя от две на девет, изминатите мили се намалиха с една.

Майкъл се засмя.

— Ето нещо, което си пропуснал да поправиш, синко.

Арни пресилено се усмихна и отвърна:

— Прав си. Уил каза, че някъде кабелите се преплитат, но не ми се занимава с тях. Освен това е много хитро да имаш милометър, който навърта обратно.

— Поне точен ли е?

— Какво?

— Питам дали ако изминеш разстоянието от нашата къща до „Стейтън Скуеър“ милите ще се намалят с шест?

— О, разбирам. Не, уредът изобщо не е точен. Връща по две-три мили на всяка действително измината. Понякога дори повече. Рано или късно кабелът на спидометъра ще се прекъсне. Когато го сменя, милометърът ще се оправи от самосебе си.

Майкъл, който разбираше от автомеханика и който навремето си бе имал неприятности с кабела на спидометъра, погледна към стрелката, но не забеляза характерното трептене, подсказващо повреда. Стрелката се бе заковала малко след шейсетте. Спидометърът изглеждаше наред, само милометърът бе „полудял“. Майкъл се запита дали синът му действително смята, че двата индикатора се захранват от един и същ кабел. Едва ли…

Тръсна глава, засмя се и каза:

— Все пак ми се струва странно, синко.

Вместо да отговори, Арни попита:

— Защо отиваме на аерогарата?

— Ще оставим колата на паркинга и ще ти платя престоя за един месец. Струва едва само пет долара — много по-евтино е, отколкото в гаража на Дарнъл. Ще взимаш колата си, когато пожелаеш — автобусът спира на летището. Всъщност това е последната му спирка.

— Боже, мой! Не съм чувал по-откачено предложение! — възкликна Арни, отби в страничната алея и спря пред някакво затворено ателие за химическо чистене. — Излиза, че трябва да пътувам цели двайсет и пет километра до гарата, за да взимам колата си! Знаеш ли, цялата история ми напомня за „Параграф 22“. Не! Няма да стане!

Канеше се да извика още нещо, но изведнъж баща му го сграбчи за гушата и процеди:

— А сега слушай. Отвори си ушите и не забравяй, че все пак съм ти баща. Майка ти беше права, Арни. През последните няколко месеца си нетърпим, дори нещо повече — станал си много особен.

— Пусни ме — промърмори Арни, опитвайки се да се освободи.

Майкъл леко разхлаби хватката си и продължи:

— Позволи ми да ти посоча плюсовете и минусите на предложението си. Действително аерогарата е далече от дома ни, но със същия билет от двайсет и пет цента, с който отиваш до гаража на Дарнъл, ще стигнеш чак до летището. Вярно е, че има паркинги и гаражи много по-близо до дома ни, но в града кражбите и вандалските прояви са често срещано явление. А на аерогарата е сравнително безопасно.

— Нито един обществен паркинг не е безопасен.

— Второ, паркирането на летището е много по-евтино, отколкото в гараж в центъра на града или в сервиза на Дарнъл.

— Тук не става дума за пари и ти отлично го знаеш!

— Навярно си прав — прекъсна го Майкъл. — Но пропускаш нещо, Арни. Забравяш истинската причина.

— Какво искаш да кажеш?

За миг Майкъл се поколеба и замислено изгледа сина си. Когато проговори, гласът му беше дълбок и мелодичен, както на певица по радиото.

— Струва ми се, че заедно с разума си загубил и чувството си за перспектива. Вече си почти на осемнайсет и това е последната ти година в гимназията. Предполагам, че си твърдо решен да не се запишеш в Хорликс. Видях брошурите на различни университети, които си донесъл вкъщи и…