Стивън Кинг - Кристин

В далечината проблеснаха светлините на аерогарата; очертаха се пистите, обградени от загадъчно синкаво сияние. Арни яростно изрече:

— Ако ми попитат коя е най-нисшата форма на живот, без колебание ще посоча застрахователния агент.

— Очевидно си проучил обстойно въпроса — отбеляза Майкъл. Не посмя да каже нищо повече. Имаше чувството, че при най-малкия повод Арни отново ще изпадне в ярост.

— Обиколих пет застрахователни компании. Въпреки твърденията на мама, не изгарям от желание да хвърлям парите си на вятъра.

— И получи единствено застраховка „гражданска отговорност“?

— Точно така. Срещу шестстотин и петдесет долара годишно.

Майкъл подсвирна.

— Имаш право — съгласи се момчето.

Покрай тях проблесна нова табела, която ги уведомяваше, че левите платна водят към паркинга, а десните — към терминала за отлитащите самолети. На входа на паркинга шосето отново се разклоняваше. Надясно беше автоматичният пропуск, където се получаваха талоните за временно паркиране. Вляво се намираше остъклена кабинка. Вътре седеше пазачът на паркинга, гледаше малък черно-бял телевизор и пушеше цигара.

Арни въздъхна.

— Може би си прав. Вероятно това е най-доброто разрешение за всички.

— Разбира се — промълви Майкъл. С облекчение забеляза, че синът му се е върнал към нормалното си състояние. Най-сетне бе изгаснало злобното пламъче в очите му. — Десет месеца, това е всичко.

— Добре — отвърна Арни и спря пред кабинката. Младият пазач, облечен в пуловер на черни и жълти райета — цветовете на либъртивилската гимназия — отвори прозорчето и попита:

— Да ви услужа с нещо?

— Искам талон за трийсет дни — отговори Арни и посегна за портфейла си.

Майкъл го спря.

— Аз плащам.

Момчето леко, но решително отблъсна ръката му и извади портфейла си.

— Колата е моя и поемам всички разноски по нея.

— Исках само… — поде баща му.

— Знам, но все пак настоявам.

Майкъл въздъхна.

— Позната история. С майка ти си приличате като две капки вода. Всичко ще е наред, ако ви играят по свирката.

За миг Арни гневно стисна устни, сетне се усмихна.

— Е… може би си прав.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

В този момент колата изгасна. Моторът й, който досега работеше идеално изведнъж спря, индикаторът за маслото и за акумулатора светнаха.

Майкъл повдигна вежди.

— Какво става?

— Нямам представа — намръщено отвърна Арни. — Никога досега не го е правила.

Завъртя ключа и моторът моментално се запали.

— Навярно има някаква дребна повреда — отбеляза баща му.

— През седмицата ще проверя реглажа — промърмори момчето. Форсира двигателя и внимателно се заслуша. Изведнъж на Майкъл му се стори, че това изобщо не е неговият син. Пред себе си виждаше непознат човек, много по-възрастен и някак си озлобен. Необясним страх прободе сърцето му.

— Хей, искаш ли талон, или цяла нощ ще дрънкаш за реглажа си? — извика пазачът.

Арни помисли, че го познава отнякъде — навярно го бе виждал по коридорите на гимназията.

— О, извинете — той подаде на пазача петдоларова банкнота и взе талона.

— В дъното на паркинга — лаконично обясни пазачът. — Ако искаш същото място, трябва да подновиш талона пет дни преди изтичането на срока му.

— Добре — отвърна Арни и подкара Кристин. Сянката й се удължаваше и смаляваше, докато минаваха под халогенните лампи. Той намери свободно място и паркира колата на заден ход. Изключи мотора, намръщи се и се хвана за кръста.

— Още ли те боли? — попита баща му.

— Малко. Почти ми беше минало, но вчера отново усетих болка. Сигурно съм вдигнал нещо тежко. Хей, не забравяй да заключиш вратата си.

Когато излязоха от колата, Майкъл усети облекчение — чувстваше по-голяма близост със сина си и още по-важно — вече не мислеше, че е изиграл ролята на шут в спора между Арни и Реджина. Каза си, че все още има надежда в семейството им отново да настъпи мир.

— А сега да проверим колко бърз е автобусът — шеговито изрече Арни и двамата прекосиха паркинга по посока на терминала. За пръв път от доста време насам им беше приятно да са заедно.

Докато пътуваха към аерогарата Майкъл бе преценил качествата на Кристин. Беше възхитен от работата на Арни, но не харесваше самата кола, дори я ненавиждаше. Каза си, че е абсурдно да изпитваш омраза към неодушевен предмет, но въпреки всичко Кристин го дразнеше, също като нещо, заседнало в гърлото му.

Невъзможно му беше да определи защо я мрази. Кристин бе предизвикала жестока семейна свада. Навярно това бе истинската причина за ненавистта му към нея… но не и единствената. Не му харесваше лицето на Арни, когато сядаше зад волана — изглеждаше едновременно арогантен и недоволен, като някой дребен монарх. Плашеше го безпомощната ярост на сина му, когато говореше за застраховката. Непрекъснатото използване на отвратителната дума „лайнари“…, дори изгасването на колата, когато двамата се бяха разсмяли.