Стивън Кинг - Кристин

— Нямам никакво намерение да те слушам да дрънкаш врели-некипели и да ме обиждаш! Май забрави, че съм ти майка и че съм сменяла мръсните ти пелени. Казах да махнеш колата оттук! Не желая повече да я виждам и това е!

Арни погледна баща си и попита:

— А ти какво мислиш, татко?

Майкъл отново понечи да проговори, но съпругата му го прекъсна:

— И той мисли като мен. Мненията ни напълно съвпадат.

Момчето се втренчи в нея, сивите им очи се срещнаха.

— Искаш да кажеш, че не го смяташ за човек, нали?

— Е, този път наистина прекали и…

Реджина се извърна, решително стиснала устни, но в очите й се четеше странно объркване. Арни улови ръката й точно над лакътя.

— Прав съм, нали? Когато си наумиш нещо, ти просто не виждаш, не чуваш, дори не мислиш.

— Арни, престани! — извика баща му.

Момчето изгледа майка си и продължи със същия тих глас:

— Ще ти кажа защо не можеш да понасяш колата ми. Не е заради похарчените пари, а защото покрай Кристин успях да си намеря работа, която умея да върша и която рано или късно ще ми донесе доста пари. Отлично го знаеш. Бедата не е и в бележките ми — изобщо не съм си развалил успеха. Работата е там, че непрекъснато искаш да ме държиш под чехъл, както постъпваш със студентите си и с него — той посочи към Майкъл, който изглеждаше гузен и нещастен, — както винаги си постъпвала с мен.

Лицето му беше зачервено, ръцете му — гневно стиснати в юмруци.

— Пълнеше ми главата с тъпите си либерални теории, как цялото семейство обсъждало и решавало възникналите проблеми. Но истината е, че винаги сама избираше дрехите и обувките ми, сама преценяваше с кого да играя и с кого — не. Ти решаваше къде да отидем на почивка, ти нареждаше на баща ми кога да смени колата и за каква марка. Купих Кристин без твое съгласие. Ето защо я мразиш до смърт!

Реджина му зашлеви шамар, който прозвуча като пистолетен изстрел. Навън беше паднал мрак, фаровете на преминаващите покрай къщата коли проблясваха като жълтеникави очи.

Кристин се мъдреше на асфалтираната алея пред дома на семейство Кънингам, както едно време на моравата на Льобей, само че сега изглеждаше значително по-добре. От нея лъхаше спокойствие, сякаш семейната свада ни най-малко не е засягаше. Очевидно се бе издигнала в обществото.

Внезапно и съвсем неочаквано Реджина Кънингам се разплака: явление, необикновено като дъжд в пустиня. През целия си живот Арни го бе наблюдавал само четири-пет пъти и в нито един от случаите нямаше вина за избухването на майка си.

По-късно сподели с Денис, че бил ужасен от сълзите й, или по-точно — от появата им. Отгоре на всичко майка му като че се състари, сякаш за секунди се превърна от четирийсет и петгодишна привлекателна жена в шейсетгодишна старица. Сивите й, твърди като кремък очи помътняха, от тях рукнаха сълзи, които обляха лицето и се стичаха на вадички върху грима й. Реджина сляпо посегна към питието си, поставено върху полицата над камината. Събори чашата, която падна на пода и се счупи. В хола се възцари тишина. И тримата изглеждаха смаяни, че са допуснали нещата да стигнат дотам. И все пак Реджина успя да каже през сълзи:

— Забранявам да я вкарваш в гаража или да я оставяш пред нас, Арнолд!

— Не се бой, няма — студено заяви момчето, тръгна към вратата, но на прага се обърна и изгледа родителите си.

— Благодаря за проявеното разбиране. Безкрайно съм задължен и на двама ви.

После напусна стаята.

Майкъл настигна сина си на алеята, когато последният се отправяше към Кристин. Постави ръка на рамото му, но Арни я отблъсна и продължи да рови из джобовете си за ключовете от колата.

— Арни, моля те…

Момчето рязко се извърна. За миг изглеждаше, като че ще направи случилото се преди малко още по-кошмарно, като удари баща си. После напрегнатото му тяло леко се отпусна. Той се облегна върху колата, прокара длан по повърхността й, сякаш черпеше сили от нея и едва чуто промълви:

— Какво искаш?

Майкъл понечи да каже нещо, после стисна устни — по всичко личеше, че е безкрайно неуверен. По лицето му се изписа безпомощно изражение, което щеше да бъде комично, ако не бе толкова ужасяващо. Изглеждаше странен и много измъчен. Най-сетне успя да проговори. С мъка изричаше всяка дума, като че ли нещо в него се съпротивляваше с всичка сила.

— Арни… Арни, безкрайно съжалявам.