Стивън Кинг - Кристин

Когато дойдох в съзнание Арни не беше в стаята, но скоро се появи — двамата с Лий чакали във фоайето на болницата. Същата вечер ме посетиха лелята и чичото, които живееха в Олбъни, а до края на седмицата край леглото ми се изредиха куп роднини и приятели. Дори целият футболен отбор ме посети, включително треньорът Пъфър, който изглеждаше състарен с двайсет години. Навярно беше осъзнал, че има и по-лоши неща от губещ сезон. Той ми съобщи, че никога повече няма да играя футбол. Измъченото му лице беше напрегнато, навярно очакваше да заридая или да изпадна в истерия. Но аз почти не реагирах, нито открито, нито в душата си. Бях прекалено щастлив, че съм жив и че след известно време отново ще мога да ходя.

Ако ме бяха ударили само веднъж, навярно щях да се отърва леко. Но човешкото тяло не е пригодено да бъде „пресовано“ едновременно от три различни посоки. И двата ми крака бяха счупени, левият — на две места. При падането бях извадил дясната си ръка и тя също беше с частична фрактура. Но всичко това не бе толкова важно. По-страшното беше, че имах спукване на черепа и бях претърпял „контузия в основата на гръбначния стълб“, както се изрази лекарят, занимаващ се с моя случай. Думите му означаваха, че на сантиметър съм се отървал да бъда парализиран от кръста надолу до края на живота си.

Имах много посетители, получих цял куп цветя и картички. Ужасно се забавлявах — все едно, че бях оживял, за да присъствам на собственото си погребение.

Но имах страхотни болки и прекарах безброй безсънни нощи. Ръката и кракът ми бяха вдигнати във въздуха нагоре чрез скрипец, непрекъснато изпитвах сърбеж под гипса. От кръста надолу също бях гипсиран. Пред мен се очертаваше радостната перспектива за дълъг престой в болницата и за чести разходки с инвалиден стол до стаята за инквизиции, на чиято врата се мъдреше невинен надпис „Физиотерапия“.

О, и още нещо — разполагах с прекалено много време.

Четях вестници и разговарях с моите посетители. Когато събитията започнаха да се развиват стремглаво и повече не можех да прикривам подозренията си, често се питах дали не полудявам.

Останах в болницата до Коледа. Когато ме изписаха, подозренията ми се бяха превърнали в твърдо убеждение. Все по-трудно ми беше да ги пренебрегвам, съзнавах, че не губя разсъдъка си. Навярно щях да се почувствам по-добре, ако успеех да се самозалъжа. Но по това време бях изплашен до смърт и на път да се влюбя в момичето на най-добрия си приятел.

Да, имах време за размисъл… Прекалено много време.

Достатъчно много, за да се упрекна стотици пъти заради онова, което изпитвах към Лий. Достатъчно време, за да се взирам в тавана на стаята и да си казвам, че бих дал мило и драго, само да не бях чувал за Арни Кънингам… за Лий Кабът… или за Кристин.

Плимутът модел ’58 на Арии Кънингам мина техническия преглед на първи ноември хиляда деветстотин седемдесет и осма… Така той довърши започнатото в онази далечна вечер, когато с Денис Гилдър бяха сменили спуканата гума на Кристин. След прегледа трябваше да плати осем долара и петдесет цента акциз, два долара общинска пътна такса (което му даваше право да паркира безплатно в центъра на града) и още петнадесет долара за получаване на номер от бюрото за регистрация на превозните средства в Монроувил.

Арни се върна от Монроувил с колата, която бе наел от Уил Дарнъл и напусна гаража, седнал зад волана на Кристин. Закара я право вкъщи.

Час по-късно родителите му се прибраха от работа и скандалът избухна почти незабавно.

— Видяхте ли я? — Арни говореше на двамата си родители, но като че се обръщаше към баща си… — Регистрирах я днес следобед.

Имаше пълно основание да се гордее. Кристин беше току-що измита и полирана, повърхността й блестеше под светлината на късното следобедно слънце. Тук-там все още се виждаха ръждиви петна, но все пак колата изглеждаше хиляда пъти по-добре, отколкото в деня, когато Арни я купи. Вратите и капакът бяха чисто нови, задната седалка — претапицирана. Вътре бе идеално чисто. Стъклата и полираните части блестяха.