Стивън Кинг - Кристин

Слязохме от трибуната, хвърлихме празните пликове в кофата за смет, боядисана в оранжево и в черно — цветовете на гимназията — и се запътихме към училището.

Арни продължаваше да се усмихва, сякаш си припомняше как проблемът се бе разрешил от само себе си през онзи ден, когато за пръв път бе определил среща на Лий Кабът. Изведнъж развеселено възкликна:

— Знаеш ли, поканих я на мача, тласкан от отчаянието!

— Много благодаря! — прекъснах го иронично. — Ето какво съм заслужил задето всяка събота си скъсвам задника на игрището.

— Разбираш какво искам да кажа. Чуй какво стана накрая: когато Лий се съгласи да излезе с мен, изведнъж ме жегна ужасяваща мисъл и побързах да ти се обадя. Спомняш ли си?

Действително си спомнях как Арни ми позвъни, за да узнае дали мачът е в Либъртивил. По гласа личеше, че е напълно съкрушен, когато му съобщих, че ще играем в Хидън Хилс.

— Представи си трагедията ми — продължи той. — Поканил съм на мач най-хубавото момиче в гимназията, а колата ми е в гаража на Уил.

— Можехте да вземете автобуса.

— Вярно, но тогава не знаех, че ще има свободни места. Едно време трябваше да си запазиш място седмица преди мача. Нямах представа, че толкова много привърженици са ви изоставили, след като започнахте да губите.

— Не бъркай с пръст в раната ми!

— Затова се обърнах за помощ към Уил. Знаех, че Кристин ще издържи на дългия път, но все още нямах право да я карам. Разбери, че бях отчаян.

„Колко отчаян?“ — внезапно си помислих: „Колко отчаян?“

— Уил ми влезе в положението. Каза, че разбира колко е важно и ако… — Арни замълча, поколеба се и изтърси:

— Ето историята на „голямата свалка“.

И ако…

Но какво ми влиза в работата?

„Бъди нащрек вместо него“ — бе казал баща ми.

Отхвърлих и тази мисъл.

Минахме покрай „пушкома“, където три момчета и две момичета забързано допушваха цигара с марихуана; възбуждащият аромат, така приличен на миризмата на запалени сухи листа, подразни обонянието ми.

Попитах Арни дали е виждал Бъди Репертън.

— Не — отвърна той. — Нямам никакво желание. А ти срещал ли си го?

Бях виждал Бъди само веднъж, в бензиностанцията „Щастливият шофьор“, намираща се на шосе 22 за Монроувил. Неин собственик беше бащата на Дон Вандерберг, който непрекъснато бе на ръба на фалита, откакто през седемдесет и трета арабите наложиха петролното ембарго. Бъди не ме забеляза, защото не пълних бензин, а просто минах покрай него.

— Видях го, но не сме разговаряли.

— Да не искаш да кажеш, че той може да говори! — възкликна Арни с нетипична за него злоба. — Ама че лайнар!

Сепнах се — отново тази гадна дума! Размислих, престраших се и го попитах откъде се е научил да се изразява така „елегантно“.

Той замислено ме изгледа. От училището се разнесе вторият звънец. Закъснявахме за час, но в този момент хич не ми пукаше.

Арни промълви:

— Спомняш ли си деня, когато купих колата? Не като дадох капарото, а когато действително я купих?

— Разбира се.

— Придружих Льобей в бараката му, а ти остана навън. Старецът ме покани в кухнята, масата беше застлана с покривка на червени и бели квадрати. Седнахме и той ми предложи бира. Казах си, че е по-добре да приема. Умирах от желание да купя колата и не исках да го засегна. Отворихме по една бира и старецът започна дългата си, объркана тирада… която ти би нарекъл „празно дрънкане“. Непрекъснато повтаряше, че всички лайнари са се съюзили срещу него. Ето от къде научих тази дума, Денис. Льобей твърдеше, че лайнарите го принуждават да продаде колата си.

— Но какво е искал да кажа?

— Навярно че е прекалено стар за да шофира, въпреки че отказваше да го признае. Вместо това обвиняваше лайнарите. Принуждавали го на две години да се явява на проверочен изпит и ежегодно — на преглед при очен лекар. Всъщност лекарският преглед го притесняваше повече. Освен това твърдеше, че съседите го мразели, дори някой, замерил с камък колата му. Разбирам всичко, но не знам защо…

Той спря на вратата, забравил, че закъсняваме за час. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и намръщено продължи:

— Не разбирам защо е оставил Кристин да се скапе, Денис. Спомняш си каква беше, когато я купих. Освен това, винаги говореше за нея като за живо същество. Сигурно ще кажеш, че това е трик, за да ми я пробута, но съм сигурен, че грешиш. Накрая, докато броеше парите, старецът изръмжа: „Проклета кола… да пукна, ако знам за какво ти е притрябвала, момче. Тя е също като асо пика…“