Стивън Кинг - Кристин

— После започнах да си мисля, че тя не е безразлична към мен — продължи Анри. — Трябваше ми повече време, отколкото на другите момчета, момчета като теб, Денис.

Прекъснах го:

— О, да, аз съм истинска „секс машина“, както казва в песента си Джеймс Браун.

— Не си „машина за секс“, но познаваш момичетата — сериозно отвърна Арни. — Разбираш ги, а аз винаги съм се страхувал от тях. Никога не знаех какво да им кажа, май все още е така. Но с Лий е по-различно.

Той грижливо обмисли думите си и продължи:

— Страхувах се да й определя среща. Нали разбираш, тя е красива, дори изключително красива… Прав ли съм, Денис?

— Абсолютно. Според мен Лий е най-хубавото момиче в гимназията.

Арни доволно се усмихна.

— И аз мисля така… но се страхувах, че не съм обективен… защото я обичам.

Изгледах го загрижено. Надявах се да не го сполетят неприятности, с които не може да се справи. Естествено, тогава нямах представа какво означава истинска неприятност.

— Знаеш ли, докато бяхме в лабораторията, неволно подслушах разговора между Лени Баронг и Нед Стругман. Нед сподели, че поканил Лий на среща и тя му отказала, но много мило… все едно, че ако я покани втори път, би се съгласила. Представих си, че може би след няколко месеца тя ще ходи с Нед и изпитах безумна ревност. Абсурдно, нали? Лий му отказва, а аз изгарям от ревност, разбираш, нали?

Усмихнах се и кимнах. На игрището мажоретките репетираха новата си програма. Едва ли щяха да помогнат особено много на отбора ни, но все пак беше приятно да ги наблюдаваш. Под яркото обедно слънце сенките им подскачаха върху зелената морава. Арни продължи:

— Още нещо ми направи впечатление: Нед не изглеждаше ядосан, засрамен, или пренебрегнат. Просто се бе опитал да свали момиче и не бе успял. Реших, че мога да направя същото. Когато позвъних на Лий, целият ме обля пот. Майчице, колко се страхувах! Представих си как тя ще се изсмее и ще ми каже: „Да изляза с теб, влечуго такова? Какво си въобразяваш? Още не съм толкова закъсала!“

Прекъснах го:

— Правилно! Просто не мога да разбера защо не ти го е казала?

Той ме ръгна в корема и извика:

— Гъди-гъди! Ще те накарам да се издрайфаш!

— Стига си се занасял. По-добре ми разкажи останалото.

Арни сви рамене.

— Няма много за разправяне. Когато позвъних на Лий, майка й се обади и каза, че ще я повика. Чух я да оставя слушалката на масичката и за малко щях да затворя. — Протегна двата си пръста, раздалечени на около половин сантиметър. — Ей на — за толкоз щях да затворя. Без майтап.

— Чувството ми е познато — успокоих го.

Действително беше така — притесняваш се от присмеха и от презрението, независимо дали си красавец-футболист, или пъпчив очилат загубеняк. Но едва ли напълно разбирах онова, което бе изпитал Арни. Постъпката му изискваше безумна смелост. Да определиш среща на момиче не е нищо особено, но сред учениците това може да означава различни неща. Има момчета, които изкарват целия гимназиален курс без да съберат достатъчно смелост да определят среща на момиче. Нито веднъж през всичките четири години. Всъщност това е характерно не за един или двама, а за повечето ученици. А има толкова тъжни момичета, които никой не кани на среща. Като размислиш разбираш, че животът е устроен несправедливо. Прекалено много хора са обречени на страдание. Едва ли можех да си представя ужаса, който е изпитвал Арни, докато чакал Лий да се обади; бил е изплашен и възбуден от мисълта, че се кани да определи среща не на кого да е, а на най-красивото момиче в гимназията.

Приятелят ми продължи:

— Най-сетне чух Лий да казва „Ало?“, но… не можах да проговоря, защото гърлото ми беше пресъхнало. Опитах отново, но се дочу само свистене. Тя повтори: „Ало, кой се обажда?“; навярно смяташе, че някой си прави тъпа шега. Помислих си: „Това е нелепо! Щом разговарям с нея в училище, значи мога и по проклетия телефон. Най-много да ми откаже, няма да ме застреля, ако я поканя да излезе с мен“. Престраших се и рекох: „Здрасти, обажда се Арни Кънингам“, тя също ми каза „Здравей“. Забърборих несвързано и изведнъж осъзнах, че не съм намислил къде да отидем. Темите за разговор постепенно се изчерпваха, след малко тя щеше да затвори телефона. Затова й предложих първото, което ми хрумна: да отидем на футболния мач в събота. Лий моментално се съгласи, сякаш го бе очаквала.

— Твърде вероятно…

— Хм, може би си прав — Арни се замисли върху думите ми.

В този момент прозвуча звънецът, което означаваше, че остават пет минути до началото на петия час. Двамата с Арни се изправихме. Мажоретките тичешком напускаха игрището, късите им полички игриво се развяваха около бедрата им.