Стивън Кинг - Кристин

Всъщност това не беше цялата истина… или само донякъде. Струва ми се, че и двамата го знаехме.

От игрището прозвуча последният сигнал. Заръмя дъжд, внезапно застудя. Обърнахме се към стадиона и видяхме Лий да се приближава към нас. Носеше две флагчета — за себе си и за Арни. Махна ни с ръка, ние й отвърнахме.

— Денис, повярвай, че мога да се грижа за себе си — промълви приятелят ми.

— Дано да е така — отвърнах простичко.

Изведнъж ми се прииска да го попитам, доколко е замесен в игрите на Дарнъл. Но знаех, че не бива, защото щях да го ядосам още повече. Щяхме да си разменим обиди, за които вероятно щяхме да съжаляваме и които никога нямаше да забравим.

— Да, мога — повтори той. Докосна колата и суровото му изражение се смекчи.

Изпитах едновременно облекчение и смайване: облекчение, защото все пак не се скарахме и не си разменихме жестоки обиди. И ако приятелството ни можеше да се сравни с дом, сега бе затворена не само една стая, а цяло крило.

Арни бе пренебрегнал съветите ми и бе поставил ясни условия за продължаване на приятелството ни; все едно ми бе казал: „Всичко ще бъде наред, докато ми се подчиняваш.“

Едва ли разбираше, че постъпва точно както родителите си, пък и не бе чудно: крушата пада под корена си.

Лий се приближи, в косата й проблясваха капки дъжд. Лицето й беше поруменяло, очите й жизнерадостно и възбудено блестяха. Излъчваше наивна, неосъзната сексуалност, от която ми се зави свят, която ме замая, въпреки че вниманието й не бе насочено към мен, а към Арни.

— Как свърши мачът? — попита приятелят ми.

— Двайсет и седем на осемнайсет — осведоми го Лий и радостно добави:

— Направо ги размазахме. Къде се дянахте вие двамата?

— А, тук сме. Просто разговаряхме за коли — отвърнах.

Арни развеселено ме изгледа. За щастие чувството му за хумор не се бе изпарило заедно с разума му. Забелязах как гледа Лий и си казах, че все още има някаква надежда за него. Явно започваше да се влюбва в момичето и то до уши. Още не осъзнаваше какво става, но ако събитията се развиеха според предвижданията ми, скоро и това щеше да се случи. Изгарях от любопитство да разбера как е успял дотолкова да се сближи с Лий. Лицето му напълно се бе изчистило и сега изглеждаше красив, ако може да наречете „красиво“ сериозно очилато момче. Всъщност съвсем не беше тип, с когото бихте очаквали да ходи Лий Кабът; по-скоро бихте си я представили под ръка с някой Аполон.

Зрителите започнаха да напускат стадиона, смесвайки се с играчките.

— Просто говорехте за коли — подигравателно повтори Лий. Обърна се към Арни и се усмихна. Той също се ухили. Захаросаната му усмивка изпълни сърцето ми с радост. Бях абсолю. тно сигурен, че когато Лий му се усмихне, Арни престава да мисли за Кристин като за живо същество и тя се превръщаше в най-обикновена кола.

Това адски ме радваше.

През първите две седмици на октомври често виждах Арни и Лий по коридорите на гимназията; отначало просто разговаряха, облегнати върху неговото, или върху нейното гардеробче, после започнаха да се държат за ръце, накрая излизаха от училище прегърнати. Невъзможното се бе случило. Казано на жаргона на гимназистите, те „ходеха“. Струваше ми се, че помежду им има нещо повече — мислех, че се обичат.

Не бях виждал Кристин от деня, когато победихме „Планинците“. Очевидно Арни я беше върнал в гаража, за да довърши ремонта й. Може би това влизаше в споразумението, което беше сключил с Дарнъл. В замяна шишкото му бе дал временния номер и фалшивата лепенка за да изкара технически преглед. Не бях виждал плимута, но в замяна на това непрекъснато се сблъсквах с Арни и с Лий… и чувах да се говори за тях. Връзката им беше най-обсъжданата тема в училището. Момичетата се питаха какво, за Бога, е видяла в него Лий; момчетата, по принцип по-практични и по-прозаични, се интересуваха единствено дали смотаният ми приятел е успял да я чукне. Не ме бе грижа нито за едното, нито за другото, но отвреме навреме се питах какво мислят Реджина и Майкъл за първото влюбване на сина им.

Един понеделник в средата на октомври двамата с Арни отидохме да обядваме на трибуната на футболното игрище, както в деня, когато Бъди Репертън ни беше заплашвал с ножа си — всъщност заради това го изключиха. Мучи и Дон бяха отстранени от занятия за три дни и напоследък бяха станали доста примерни. Междувременно (съобщавам го с прискърбие) отборът ни претърпя още две загуби. Съотношението между победи и загуби беше едно към пет и треньорът Пъфър отново стана мълчалив и мрачен.