Стивън Кинг - Кристин

Пликът ми с храна не беше така пълен, както в онзи съдбоносен ден на схватката с Репертън. Вече не тренирахме така усилено. Бяхме така изостанали от „Мечките“ от Ридж Рок, че едва ли имахме шанс в Конференцията, освен ако автобусът им паднеше в някоя пропаст.

Седяхме под топлото октомврийско слънце и изведнъж ми хрумна, че скоро ще дойде Халоуин — празникът на малки призраци, увити в чаршафи и нахлузили гумени маски, или предрешени в скъпи купешки костюми, като на Дарт Вейдър от Междузвездни войни. Арни си носеше печено яйце и го размени за един от сандвичите ми със студено руло „Стефани“. Предполагам, че родителите знаят много малко за тайния живот на децата си. От първо отделение досега, всеки понеделник Реджина Кънингам слагаше печено яйце в плика на сина си. От друга страна винаги, когато вечеряхме руло „Стефани“ (обикновено в неделя), на следващия ден откривах сандвич с руло в кесията си. Открай време ненавиждах тези сандвичи, а Арни — печените яйца, въпреки че не отказваше да хапне яйца, приготвени по всякакъв друг начин. Често се питах как биха реагирали майките ни, ако знаят колко малко от стотиците печени яйца и десетките сандвичи с месно руло, които грижовно пъхат в пликовете ни, са изядени от онзи, за когото са били предназначени.

Когато привършихме с обяда извадих сладките си, а Арни — десертите със смокини. Погледна ме, за да се увери, че го наблюдавам, натика и шестте парчета в устата си и ги захруска. Бузите му комично се издуха.

Възкликнах:

— Господи, каква гадост!

В отговор той измуча нещо нечленоразделно.

Ръгнах го в ребрата, където винаги е бил особено чувствителен и извиках:

— Гъди, гъди! Пази се, Арни!

Той избухна в смях и от устата му се разхвърчаха парченца сладкиш. Сигурен съм, че звучи отвратително, но всъщност беше адски смешно.

— Престани, Денис! — извика приятелят ми с пълна уста.

— Какво каза? Не те разбирам, скапан варварино!

Продължих да го мушкам в ребрата и да му правя „гъди-гъди“ — израз, останал от отдавна забравеното детство. Арни се дърпаше, извиваше се и се смееше. Накрая преглътна и се уригна.

— Ама че си гаден, Кънингам!

— Знам.

Изглеждаше ужасно доволен. Пък и навярно имаше защо: доколкото знам, пред никого не бе демонстрирал номера с шестте сладкиша, натикани едновременно в устата му. Ако го бе направил пред родителите си, навярно Реджина щеше да получи нервна криза, а Майкъл — инсулт.

Поинтересувах се:

— Какъв е рекордът ти досега?

— Веднъж налапах дванайсет, но щях да се задавя.

Ухилих се ехидно.

— Правил ли си го пред Лий?

— Пазя го като изненада за абитуриентската вечер — отвърна той. — Освен това смятам да й направя „гъди-гъди“.

Разсмях се и осъзнах колко ми липсва Арни понякога; имах футбола, подготвителните курсове за колежа и ново гадже, което (поне така се надявах) ще се навие да ме задоволи с ръка преди да свърши сезонът на автокината. Едва ли можех да се надявам на нещо повече — мацката беше прекалено влюбена в себе си. Все пак си заслужаваше да опитам.

Както разбирате, времето ми беше доста запълнено и все пак Арни ми липсваше. Отначало между нас бе застанала Кристин, а сега се бе появила и Лий. Надявах се, че ще успее да измести проклетата кола.

Обърнах се към Арни:

— Къде е Лий?

— Вкъщи — отговори той. — Загазила е и казва, че има ужасни болки.

Мислено повдигнах вежди. Казах си, че ако Лий обсъжда с него женските си проблеми, отношенията им се задълбочават.

— Как ти хрумна да я доведеш на мача с „Планинците“?

Арни се засмя.

— Това е единственият мач, на който съм бил от две години насам. Признай, че ви донесохме щастие, Денис.

— Просто й се обади и я покани, така ли?

— За малко щях да се откажа. За пръв път определях среща на момиче.

Той срамежливо ме погледна и продължи:

— Спах само два часа, след като се обадих на Лий и тя се съгласи да излезе с мен. Страхувах се до смърт, че ще се изложа, че изневиделица ще се появи Бъди Репертън и ще се нахвърли върху мен, или че ще се случи нещо непредвидено и ужасно.

— Трябва да ти кажа, че изглеждаше адски самоуверен.

— Така ли? — в гласа му прозвуча задоволство. — Прекрасно! Но всъщност се страхувах. Знаеш, че Лий разговаряше с мен в училище — искаше ми домашните и прочие. Дори се записа в клуба по шахмат, въпреки че не разбира много от тази игра… Между другото, започна да става по-добра… давам й уроци.

„Обзалагам се, че го правиш, мръснико“ — помислих си, но не посмях да му го кажа — все още си спомнях как избухна през онзи паметен ден в Хидън Хилс. Освен това умирах от любопитство да научи историята докрай: свалянето на красавица като Лий Кабът беше истинско постижение.