Стивън Кинг - Кристин

Колкото до мача, след щастливия удар късметът не ни изневери. За пръв път през тази година бяхме набрали инерция. Не подобрих рекорда за тъчдауни на Конфедерацията, както бе предрекъл Арни, но отбелязах три пъти. След втората част резултатът беше 17–0, а треньорът Пъфър бе нов човек. Предвиждаше пълен обрат в играта ни, най-великото завръщане в историята на Конфедерацията. Оказа се, че мечтите му са напразни, но поне този ден беше истински щастлив. Радвах се за него, както и за това, че Арни и Лий са се сближили.

Втората половина от мача не беше така успешна за нас. Отбраната ни отново бездействаше, както през първите три срещи но сезона, но все пак успяхме да победим с 27–18.

По време на четвъртата част треньорът ме смени с Брайън Макнали, който щеше да играе на моя пост следващата година — дори по-рано, както впоследствие се оказа. Взех душ, преоблякох се и излязох навън точно в момента, когато прозвуча предупредителния сигнал.

Пълният с коли паркинг беше безлюден. От стадиона се дочуваха лудешки подвиквания — привържениците на домакините ги окуражаваха да направят невъзможното през оставащите две минути. Отдалеч схватката на терена изглеждаше глупава, каквато всъщност и беше.

Тръгнах към Кристин. Тя се мъдреше на паркинга с ръждясалите си врати, нов капак и задни перки, които изглеждаха дълги няколко километра. Приличаше на изкопаемо, от края на петдесетте, когато всички петролни милионери били в Тексас, а американският долар властвал над японската йена, вместо обратното. Напомняше ми за безвъзвратно отминаващото време, когато Карл Пъркинс пеел за барабани с розови педали, Джони Хортън — за това колко е хубаво да танцуваш цяла нощ в кръчмата, а най-големият идол на американската младеж бил Ед „Куки“ Бърнс.

Докоснах Кристин. Опитах се да я погаля, както бе сторил Арни. Искаше ми се да я обикна заради него, както Лий. Чувствах се длъжен да го направя. Лий познаваше приятеля ми едва от месец, а аз бях прекарал с него целия си живот.

Плъзнах длан по ръждивата повърхност и си спомних за Джордж Льобей, за Вероника и за Рита. Усетих, как несъзнателно ръката ми се сви в юмрук. Внезапно с все сила го стоварих върху вратата на Кристин — ударът беше толкова силен, че болка прониза ръката ми. Засмях се пресилено и се запитах какво по дяволите нравя.

Дочух шума от ръждясал метал, който се ронеше като пясък върху асфалта.

От стадиона долетя думкането на барабан, все едно, че чувах туптенето на някакво гигантско сърце.

Моето сърце.

Опитах се да отворя предната врата.

Беше заключена.

Навлажних с език устните си и осъзнах, че съм изплашен до смърт.

Сякаш (каква нелепа, смешна мисъл) — сякаш колата не ме харесваше и подозираше намерението ми да я разделя с Арни. Страхувах се да застана пред нея, защото…

Отново се засмях, сетне си спомних съня си и смехът замря на устните ми. По високоговорителя не гърмеше гласът на Чъби Маккарти, но всичко останало ме накара да изпитам неприятно чувство на deja vu — виковете на зрителите, звукът от удрящи се едно в друго тела, опаковани в предпазни кори и колани, съскането на вятъра през дърветата, които под мрачното небе изглеждаха като изрязани от картон.

Моторът ще изреве. Колата ще се стрелне напред, ще спре, отново ще потегли… гумите ще изсвистят, когато се нахвърли върху мен…

Прогоних неприятното видение. Крайно време бе да обуздая въображението си. Това бе просто една кола, никаква Кристин — обикновен плимут „Фюри“ модел ’58, слязъл от конвейера в Детройт с около четиристотин хиляди като него.

Успях да се самозалъжа… поне временно. За да покажа, че не се боя от Кристин коленичих и погледнал отдолу. Онова, което съзрях, беше още по-необикновено от странния начин, по който Арни ремонтираше купето й. Видях три нови амортисьора, но четвъртият представляваше просмукана с масло руина. Ауспухът беше толкова нов, че все още блестеше, но гърнето изглеждаше (меко казано) на средна възраст. Колекторът беше в окаяно състояние. Докато я гледах ми хрумна за изгорели газове, проникващи в колата и отново си спомних за Вероника Льобей. Изгорелите газове могат да убиват, те…

— Денис, какво правиш?

Въпреки опитите ми да се самозалъжа, навярно несъзнателно съм бил нащрек — мигновено скочих на крака, сърцето ми биеше лудешки. Видях пред себе си Арни. Изглеждаше разгневен.

„Защото разглеждах колата му? Но защо ще ми се сърди за това?“

Уместен въпрос. Все пак бях сигурен, че не греша.