Стивън Кинг - Кристин

Понечих да кажа нещо, но се отказах. Хрумна ми ужасяващата мисъл: „Съвпадението е невероятно! Кристин бе стояла в тъмния гараж с години — четири, осем, дванайсет, дори повече. После — само няколко месеца преди да се появим ние с Арни и приятелят ми да се влюби в нея, Роланд Льобей внезапно я извадил навън и залепил надписа «Продава се».“

По-късно, много по-късно, проверих в стари броеве на Питсбъргските вестници, както и в местния „Кийстоун“. Льобей изобщо не бе обявявал за продан Кристин, поне не чрез пресата, както обикновено се прави, когато искаш да продадеш колата си. Просто я паркирал на своята уличка в предградието, дори не на някой централен булевард, и зачакал да се появи купувач.

Тогава не осъзнах напълно какво означава хрумването ми — поне не открих логическа връзка със случилото се — но кой знае защо, отново изпитах смразяващ страх. Все едно, че Льобей е знаел, че ще се появи купувач. Ако не през май, то през юни. Или през юли. Може би през август. Но във всеки случай — скоро.

Не, хрумването ми съвсем не бе дошло по рационален и логичен път. Внезапно пред очите ми изплува отвратителната гледка: Венерина мухоловка изникнала край блато; зелените й челюсти са широко разтворени в очакване на нищо неподозиращото насекомо.

Нужното насекомо.

Най-сетне успях да кажа:

— Спомням си, как си помислих, че брат ви се отказва от колата, защото не иска да рискува провал на изпита по кормуване. Когато човек остарее, трябва да се явява на проверочен изпит през една-две години. Подновяването на книжката не е автоматично.

Джордж Льобей кимна.

— Типично за Роли. И все пак…

— Какво?

— Спомням си, че някъде прочетох — да ме убиеш не мога да се сетя кой го е казал или написал, — че в историята на човечеството съществуват „периоди“. Когато настъпил „периодът на парната машина“, дузина хора ги изобретили. Може би само един е получил патента, или признанието на историята, но все пак едновременно се появили толкова много хора, които работили върху една и съща идея. Как си го обясняваш? Много просто — настъпил бил „периодът на парната машина“.

Льобей отпи от колата си и се загледа в небето.

— Идва Гражданската война и внезапно настъпва „периодът на желязо и кръв“? После „периодът на автоматичните оръжия“. Докато се усетиш, идва „периодът на електричеството“ и „периодът на радиоапаратите“, а накрая настъпва този на „атомната бомба“. Сякаш идеите не са възникнали в главите на отделни индивид, а са породени от някакъв непрестанен прилив на интелект, който сякаш идва от космоса.

Той ме погледна и продължи:

— Колкото повече мисля за това, толкова повече се страхувам, Денис. Струва ми се, че идеята е някак си… някак си безбожна.

— Искате да кажете, че за вашия брат е настъпил „периодът за продажба на Кристин“?

— Може би. Еклесиаст казва, че има време за всичко — време за посев, време за жътва, време за война и време за мир, време да се остави оръжието. Отрицание за всяко положително явление. Тъй че ако в живота на Роли е имало „период Кристин“, може би за него е настъпил моментът да се отърве от нея.

— В такъв случай навярно го е предусетил. Роли беше животно, а животните се подчиняват изцяло на инстинктите си.

— Или пък най-сетне му е омръзнала — прекъсна ме Льобей.

Кимнах, най-вече защото изгарях от желание да си тръгна, не защото обяснението ме задоволяваше. Джордж Льобей не бе видял Кристин в деня, когато Арни ме накара да се върнем. Но аз бях. Плимутът, модел ’58 изобщо не приличаше на кола, съхранявана в гараж. Беше мръсен и в каросерията — надупчена, предното стъкло бе напукано, задната броня почти липсваше. Колата приличаше на труп, изровен от гроба и оставен да се разлага под слънцето.

Сетих се за Вероника Льобей и потръпнах. Сякаш прочел мислите ми (или поне част то тях) Льобей каза:

— Знам много малко за това, как брат ми е живял и какво е чувствал през последните години от живота си, но абсолютно съм сигурен в едно, Денис. Когато през хиляда деветстотин шейсет и пета, или когато и да е било, е почувствал, че е време да прибере колата, той го е направил. А когато е усетил, че е време да я продаде, незабавно го е сторил.

Той замълча, сетне продължи:

— Струва ми се, че нямам какво повече да ти кажа… освен да споделя твърдото си убеждение, че приятелят ти ще бъде много по-щастлив, ако се отърве от тази кола. Наблюдавах го внимателно. В момента изглежда доста угрижен. Прав ли съм?

Внимателно обмислих въпроса му. Льобей беше прав. Арни не изглеждаше особено щастлив и едва ли някога бе познал това чувство. Но преди да започне историята с плимута, поне изглеждаше доволен… сякаш бе постигнал moaus vivenct в живота. Споразумението, което не го правеше щастлив, но поне му помагаше да оцелее.