Стивън Кинг - Кристин

— Да — отвърнах. — Прав сте.

— Мисля, че колата на брат ми няма да го направи щастлив. Дори обратното. Не вярвам в проклятия, нито в призраци и други свръхестествени явления. Но съм убеден, че чувствата и събитията могат да се резонират. Може би при необичайни обстоятелства те се предават, както отворената кутия с мляко поема миризмата на храните с подправки. Или може би просто си въобразявам. Но ще се чувствам спокоен, ако знам, че колата, в която племенницата ми се задуши, и в която снаха ми се самоуби, е пресована в парче обикновен метал. Може би подозренията ми противоречат на зрелия разум.

— Мистър Льобей, споменахте, че сте наел човек да се грижи за къщата, докато бъде продадена. Вярно ли е?

Той неловко се понамести в стола си.

— Не. Излъгах импулсивно. Не ми харесва мисълта, че онази кола отново ще се озове в гаража… сякаш се е завърнала в родния си дом. Ако е вярна теорията ми, че чувствата резонират, то те ще витаят там, както в Кристин. — И побърза да се поправи: — Както и в колата.

Не след дълго се сбогувах и докато пътувах към къщи, а светлината на фаровете ми прорязваше тъмнината, размишлявах върху разказа на Льобей. Питах се дали за Арни ще има значение, ако му кажа, че в колата му се е задушило едно дете и че друг човек е умрял в нея. Бях сигурен, че няма. По своему приятелят ми бе не по-малко упорит от самия Роланд Льобей. „Милата“ сценка, разиграла се между него и родителите му в деня, когато купи Кристин, бе най-ярко доказателство за това. Фактът, че той продължава да посещава монтьорските курсове в либъртивилската гимназия потвърждаваха мнението ми.

Спомних си думите на Льобей: „Не ми се нравеше мисълта, че се е завърнала у дома си.“

Освен това бе споменал, че брат му откарвал колата някъде, за да работи по нея. В момента единственият сервиз в Либъртивил беше този на Уил Дарнъл. Разбира се, през петдесетте може да е имало друга, но се съмнявах. В душата си бях твърдо убеден, че Арни се опитва да стегне Кристин в същата работилница, където е била и преди.

Била. Това беше ключовата дума. След ебиването с Бъди Репертън Арни се страхуваше вече да държи Кристин в гаража. Може би пътят към миналото й също бе затворен.

Освен това, изобщо не вярвах в проклятията. Дори теорията на Льобей за безсмъртието на чувствата ми се струваше изсмукана от пръстите. Едва ли самият той вярваше в нея. Показал ми бе стар белег и беше говорил за „отмъщение“. Може би това бе по-близо до реалното обяснение на случилото се, отколкото разни бабини деветини за свръхестествени явления. Точно така. Разбира се.

Не. Бях седемнайсетгодишен и след година щях да постъпя в колежа. Не вярвах в проклятия и чувства, които продължават да витаят и се вкиснах, подобно на разбито мляко. Не вярвах, че миналото може да протегне отвратителните си мъртвешки ръце към живите.

Но сега съм помъдрял.

Майка ми и Илейн си бяха легнали, но баща ми гледаше късните новини по телевизията. Попита ме:

— Къде беше, Денис?

— Играх боулинг.

Излъгах съвсем инстинктивно. Не исках баща ми да научи за разговора ми с Льобей. Въпреки че всичко случило се досега бе доста странно, все пак не бе толкова необикновено, за да заинтересува баща ми. Или поне така си казвах тогава.

— Арни се обади — рече татко. — Помоли да телефонираш, ако се прибереш преди единайсет и половина.

Погледнах часовника си — единайсет и двайсет. Изведнъж реших, че за днес повече не мога да се занимавам с Арни и с проблемите му.

— Денис?

— Какво?

— Няма ли да му се обадиш?

— След малко — отговорих с въздишка.

Отидох в кухнята, направих си сандвич със студено пилешко месо, налях си чаша хавайски пунш — гадно питие, но си падам по него — и набрах номера на Арни. Приятелят ми вдигна слушалката след второто позвъняване. По гласа му личеше, че е развълнуван и щастлив.

— Денис! Къде беше досега?

— Играх боулинг.

— Слушай, тази вечер отидох в гаража на Дарнъл и можеш ли да си представиш — той е изхвърлил Репертън! Бъди вече го няма, на мен ми е разрешено да остана!

Сърцето ми отново се сви от необясним страх. Оставих сандвича на масата. Кой знае защо, апетитът ми беше изчезнал.

— Арни, сигурен ли си, че трябва да върнеш Кристин в гаража?

— Защо не? Отървахме се от Репертън — какво по-хубаво от това?