Стивън Кинг - Кристин

— Марша дойде на погребението, придружена от съпруга си и от семейството си. Аз също присъствах. Тогава за последен път се събрахме всички заедно. Спомням си, че си помислих: „Роли сигурно е сменил колата.“ Странно защо, но при тази мисъл изпитах леко разочарование. Колата заемаше толкова важно място в писмата на Вероника, както и в няколкото послания, които бях получил от Роли, че бях започнал да я смятам за член от семейството им. Но брат ми не я беше сменил. Спряха с нея пред методистката църква. Кристин беше излъскана до блясък… стори ми се отвратителна. Действително беше отвратителна.

Той се обърна и ме погледна.

— Вярваш ли ми, Денис?

Преглътнах, преди да отговоря.

— Да, вярвам ви. Льобей мрачно кимна.

— Вероника седеше на предната седалка като восъчна кукла. Каквато и да бе преди, каквото и пламъче да гореше в душата й, сега бе угаснало. Роли бе притежавал колата, а тя — детето. Вероника не тъгуваше, просто беше мъртва.

Седях неподвижно и се опитвах да си представя гледката — опитвах се да си представя какво бих направил, ако се бе случило с мен. Дъщеря ми се задавя, задушава се на задната седалка на колата ми, сетне умира край шосето. Щях ли да сменя колата? Защо да го сторя? Не колата причини смъртта на момиченцето, а онова, с което то се задави — залъкът, който задуши трахеята му. Така че защо да сменям колата? Няма никаква причина, освен малката подробност, че никога не ще мога да я погледна, не ще мога да мисля за нея, без да изпитам ужас или мъка. Бих ли я сменил? Естествено!

— Попитахте ли го за колата?

— Разбира се. Марша присъстваше на разговора ни, който се състоя веднага след погребалната церемония. Братът на Вероника беше пристигнал от Глория, Западна Вирджиния, и я отведе вкъщи след погребението — снаха ми се движеше като робот, готова всеки момент да изпадне в несвяст.

— Най-сетне останах насаме с Марша и с Роли. Това бе истинската среща на семейството. Попитах го дали възнамерява да смени колата. Кристин беше паркирана зад катафалката, която докара дъщеря му до гробището — същото гробище, където днес погребаха Роли. Колата бе боядисана в червено и в бяло — заводите „Крайслер“ изобщо не произвеждаха плимут „Фюри“, модел 1958 година в комбинация. Колата на брат ми беше боядисана по негова поръчка. Стояхме на петнайсетина метра от нея. Изведнъж изпитах странно желание… да се отдръпна още по-далеч от нея, сякаш можеше да ни чуе.

— Какво му казахте?

— Попитах го дали възнамерява да смени колата. Лицето му се изопна и придоби познатото упорито изражение, до болка познато от детството ми. Същото изражение имаше в деня, когато ме запрати върху островърхата ограда, когато упорито продължаваше да нарича баща ми пияница, дори след като татко разкървави носа му. Брат ми отвърна: „Да не съм луд да я сменям, Джордж. Колата е само на една година и е изминала едва петнайсетина хиляди километра. Много добре знаеш, че нямаш сметка да сменяш кола, преди да е станала на три години.“

— Казах му: „Ако в този момент мислиш за парите, Роли, навярно някой е откраднал остатъка от сърцето ти и го е заменил с камък. Нима искаш жена ти да вижда колата всеки ден? Да се вози в нея? Боже мой, що за човек си?“

— Изражението му въобще не се промени до момента, когато погледна към колата, която блестеше под слънцето… паркирана зад катафалката. Това бе единственият път, когато лицето му се смекчи. Спомних си, че се запитах дали някога е поглеждал Рита така. Едва ли — смятам, че нежността му беше напълно чужда.

Льобей замълча, сетне продължи:

— Марша му каза абсолютно същото. Винаги се бе страхувала от Роли, но през този ден гневът й надви страха й — не забравяй, че Вероника й пишеше непрекъснато и тя знаеше колко много снаха ми обича дъщеричката си. Каза на Роли, че когато някой умре, изгаряш дюшека, върху който е спал, даваш дрехите му на Армията на спасението, или нещо подобно — правиш всичко възможно да забравиш мъртвеца, за да могат останалите да продължат спокойно живота си. Каза му още, че Вероника никога не ще живее спокойно, докато колата, в която е умряла дъщеря й, се мъдри в гаража.

Роли я запита с обичайния си гаден, саркастичен глас, да не би да иска да залее колата с бензин и да я подпали само защото дъщеря му се е задушила в нея. Сестра ми се разплака и заяви, че идеята е прекрасна. Накрая я хванах под ръка и я отведох встрани. Нямаше смисъл да се говори на Роли, нито в този момент, нито когато и да било. Кристин беше негова — можеше да бърбори до безконечност, че няма сметка да я сменя по-рано от три години, можеше да говори до посиняване за километрите, които е изминала, но простата причина бе, че ще я запази, защото просто така му се искаше.