Стивън Кинг - Кристин

— Марша замина обратно за Денвър с автобуса. Доколкото знам, никога вече не се видя с Роли, нито му писа. Дори не дойде на погребението на Вероника.

Жена му! Първо детето, след това — жена му. Бог знае защо, но знаех, че е станало точно така. Странно вцепенение обхвана краката ми и пропълзя към стомаха ми.

— Вероника умря шест месеца по-късно. През януари хиляда деветстотин петдесет и девета.

— Но смъртта й не е била причинена от колата — прекъснах го. — Нали не е имала нищо общо с колата?

— Точно обратното — тихо промълви Льобей.

Помислих си: „Не искам да чуя онова, което ще ми каже“. Но разбира се, щях да го изслушам. Защото сега колата бе собственост на най-добрия ми приятел и защото се беше превърнала в идея-фикс, завладяла живота му.

— След смъртта на Рита Вероника изпадна в депресия и никога не излезе от нея. Беше се сприятелила с няколко жени в Либъртивил и те се опитаха да й помогнат отново да поеме пътя си, както предполагам, че биха се изразили някои. Но тя бе неспособна да го стори. Изобщо не бе в състояние. Иначе всичко беше наред. За пръв път в живота си брат ми разполагаше с много пари. Получаваше военна и инвалидна пенсия, освен това работеше като нощен пазач във фабриката за автомобилни гуми в западната част на града. Отидох дотам след погребението, но фабриката вече я няма.

— Собственикът й се разори преди дванайсет години — обясних. — По онова време бях съвсем малък. Сега на мястото й има китайска закусвалня.

— Роли изплащаше ипотеката на две вноски месечно. Естествено, вече не се налагаше да храни още едно гърло. Но въпреки охолния живот, Вероника никога не можа да се съвземе — просто нямаше желание.

По-късно открих, че напълно хладнокръвно е замислила самоубийството си. Ако съществува ръководство за начинаещи самоубийци, то нейният случай щеше да бъде включен в него като достоен за подражание пример. Вероника отишла в магазина за авточасти в града — същият, от който преди много години купих първия си велосипед — и се снабдила с дълъг гумен маркуч. Прикрепила единия му край към ауспуха на Кристин и пъхнала другия през прозорчето на задната врата. Не притежавала шофьорска книжка, но знаела как да запали колата — всъщност повече не й трябвало.

Свих устни, навлажних ги с език и някъде отдалеч дочух гласа си, който наподобяваше хрипливо грачене.

— Струва ми се, че имам нужда от колата, която ми предложихте.

— Бъди така добър, донеси една кутийка и на мен — помоли Льобей. — Знам, че няма да мога да заспя — колата винаги ми действа така, но подозирам, че и без това цялата нощ не ще мигна.

Имах същите подозрения. Отидох да взема колите от канцеларията на мотела. На връщане спрях по средата на паркинга. Джордж Льобей се открояваше като тъмна сянка пред бунгалото си, белите му чорапи проблясваха като малки призраци. Помислих си: „Може би колата е прокълната. Може би това е причината за всичко. Действително прилича на разказ за призраци. Сякаш виждам пред себе си табела… «Следваща спирка — зоната на здрача!»“

Но това беше абсурдно, нали?

Разбира се, че бе абсурдно. Продължих пътя си. Колите не могат да пренасят проклятието, нито хората; подобни неща се случват само във филмите на ужасите, с които се развличах събота вечер в автокиното, но нямаха нищо общо с действителността.

Подадох на Льобей колата му и изслушах края на историята му, който можеше да се обобщи в един ред: „Живял нещастно до кая на живота си“. Единственият и неповторим Роланд Льобей запазил къщичката си и плимута, модел ’58. През хиляда деветстотин шейсет и пета година той се отказал от работата си като нощен пазач. И някъде по същото време спрял да се грижи за Кристин, да я издържа като току-що излязла от магазина, забравил я, както човек забравя да навие часовника си. Попитах го:

— Нима искате да кажете, че колата е стояла навън от хиляда деветстотин шейсет и пета насам? Цели тринайсет години?

— Не, Роли я прибра в гаража — отвърна Льобей. — Съседите не биха се примирили с гледката на кола, която ръждясва на нечия морава. Това може да стане само на село, но не и в типично американско предградие.

— Но колата беше навън, когато ние с Арни…

— Знам. Брат ми я паркира на моравата с надпис „Продава се“, залепен на предното стъкло. Поразпитах наоколо, защото бях любопитен. Обърнах се към приятелчета му от Легиона. Повечето от тях бяха изгубили връзка с Роли, но един каза, че според него за пръв път е видял колата навън през май тази година.