Стивън Кинг - Капан за сънища

През ноември ще иде на лов с приятелите си, значи има какво да очаква… плюс класическа свирка от тая мацка, дето сигурно ще го омаже с евтиното си червило. Искаш ли повече, разочарованието ти е в кърпа вързано.

Мечтите са само за децата.

1998: Хенри провежда сеанс

В стаята цари полумрак. Хенри винаги приема пациентите в подобна обстановка. Забавлява го колко малко от тях всъщност обръщат внимание на този факт. Подозира, че като начало причината е в полумрака, който цари и в съзнанието им. Повечето са невротици („В горите е пълно с такива“ — обясни веднъж на Джоунси, когато бяха, ха-ха-ха , в гората) и по негово мнение — съвършено ненаучно — проблемите им служат като щит, който ги предпазва от околния свят. Със задълбочаването на неврозата вътрешния мрак се сгъстява. Общо взето, той изпитва към пациентите си дистанцирано съчувствие. А понякога дори съжаление. Малцина съумяват да го изкарат от търпение. Бари Нюман е един от тях.

Когато го посещават за пръв път, пациентите са изправени пред избор, който обикновено не отчитат. С влизането се озовават в приятна (макар и доста тъмна) стая с камина отляво, в която е монтирана стоманена конструкция, замаскирана като брезов пън, с четири газови горелки, скрити в основата. До камината е поставено старинно кресло с високи облегалки, на което се настанява Хенри, а на стената виси безупречна репродукция на „Невените“ на Ван Гог. (То често казва на колегите си, че всеки психоаналитик е длъжен да има поне една творба на Ван Гог в кабинета си.) В другия край на помещението са разположени тапицирано кресло и кушетка. Хенри винаги следи с интерес кой пациент къде ще избере да се настани. В занаята е от толкова време, че знае — при всяко следващо посещение пациентът ще сяда на същото място. По въпроса може да се напише научен труд. Това му е добре известно, но не може да формулира тезата. Пък и напоследък проявява все по-малък интерес към разните му там трудове, научни конференции и колоквиуми. Едно време имаха огромно значение за него, но сега е различно. Спи по-малко, храни се по-малко и по-малко се смее. Мрак се е промъкнал и в собствения му живот — сякаш гледа света през същия поляризиран филтър — и той се улавя, че няма нищо против. Приглушената светлина не дразни очите.

От самото начало Бари Нюман избра кушетката, но Хенри не допусна грешката да реши, че изборът на пациента е свързан с психическото му състояние. Просто на кушетката му е по-удобно, макар че понякога се налага Хенри да му подаде ръка, за да се изправи след петдесетминутния сеанс. Бари Нюман е висок един и шейсет и седем и тежи двеста килограма. Ето защо кушетката е негова приятелка.

Монолозите на Бари Нюман представляват досадни описания на ежеседмичните му приключения в областта на гастрономията. Не че той проявява предпочитания към храните — ни най-малко, напротив, Бари е самото отрицание на подобна идея. Бари изяжда всичко, което се изпречи на пътя му. Бари е машина за поглъщане на храна. За него храната е като географията и посоките за Пит — стария приятел на Хентри.

Хенри почти се е отказал от опитите си да откъсне вниманието на Бари от конкретно дърво и да го накара да изследва гората. От една страна, това се дължи на ненатрапчивото, но непреклонно желание на пациента да описва храната с най-големи подробности, а от друга — на факта, че не харесва Бари и никога не го е харесвал. Родителите на шишкото са починали. Баща му си е отишъл, когато Бари е бил на шестнайсет години, а майка му — когато бил на двайсет и две. Оставили са му огромно наследство, но то се управлява от попечител, докато младежът навърши трийсет години. Тогава ще придобие право да се разпорежда с парите… но само при условие, че продължи терапевтичното лечение. В противен случай правата му ще бъдат ограничени до петдесетата му годишнина.

Хенри се съмнява, че пациентът ще доживее до петдесет години.

Кръвното му налягане (изтъквал го е пред Хенри с известна гордост) е сто и деветдесет на сто и четирийсет.

Холестеролът му е двеста и деветдесет — Бари е златна мина за липиди.

„Аз съм ходещ инсулт, аз съм ходещ инфаркт“ — заявявал е той пред Хенри с ликуващата сериозност на човек, който може да изрече хладната, жестока истина, защото дълбоко в себе си знае, че не му е отреден подобен край — не, не, не и на него.

— На обяд хапнах в „Бъргър Кинг“ два от онези сандвичи „Екстра“ — тъкмо нарежда той. — Обожавам ги, защото сиренцето наистина е вряло. — Месестите му устни — неуместно малки за такъв шишко, досущ устенца на костур — се сбръчкват и тръпнат, сякаш вкусва несравнимото горещо сиренце. — Пих и шейк, а по пътя към вкъщи си взех хрупкави шоколадови бисквити. Дремнах, после си стоплих в микроволновата пакет замразени вафли. „Лего май его!“ — надава ликуващ вик като в рекламата на вафлите „Его“ на „Келогс“, после се разсмива. Това е радостният смях от милия спомен — за красивия залез, за допира на женска гръд през тънка копринена блуза (не че Бари, по мнението на Хенри, някога е изпитвал подобно усещане), или за горещия пясък на плажа.