Стивън Кинг - Капан за сънища

— Добър ден, Джоунси на телефона.

— Здрасти, Джоунси, как върви животът?

Разпознава този глас навсякъде.

— Хенри! Ей! Страхотно! Животът е прекрасен!

Всъщност животът не е толкова прекрасен, особено при перспективата Дефюниак да му се натресе след четвърт час, но все пак всичко е относително, нали? В сравнение с това къде ще се намира след дванайсет часа, прикачен към какви ли не писукащи машини, с една току-що завършена и три предстоящи операции, направо вдига шум, както се казва.

— Радвам се да го чуя.

Джоунси може би чува тъгата в гласа на Хенри, но по-скоро я долавя.

— Хенри, какво има?

Мълчание. Джоунси тъкмо се кани да повтори въпроса, но Хенри отговаря:

— Вчера почина мой пациент. Случайно видях некролога във вестника. Казваше се Бари Нюман. — Едносекундно мълчание. — Беше от лежащите.

Джоунси не разбира какво означава това, но неговият стар приятел страда. Това е сигурно.

— Самоуби ли се?

— Не е идвал от три години. Наплаших го. Обзе ме… едно от онези настроения. Нали се сещаш за какво говоря?

Джоунси май се досеща:

— Дирята ли имаш предвид?

Хенри въздъхва. Но май съжалява. Въздишката издава по-скоро облекчение.

— Н-да. Малко го постреснах. И той избяга, сякаш му пламна задникът.

— Това не означава, че ти си виновен за инфаркта.

— Може би си прав. Но май не е точно така. — Мълчи, после допълва с едва доловима отсянка на шеговитост в гласа: — Това не е ли стих от песен на Джим Крос? Добре ли си, Джоунси?

— Кой, аз ли? Да, бе. Защо питаш?

— И аз не знам. Само дето… откакто отворих вестника и видях снимката на Бари на страницата с некролозите, все ти си ми в главата. Пази се, хей!

В костите му (голяма част от които не след дълго ще бъдат изпотрошени) се прокрадва хлад.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не знам. Може би нищо. Просто…

— Виждаш ли Дирята? — Обхваща го тревога. Завърта се на стола и поглежда през прозореца към плахото пролетно слънце. Хрумва му, че онзи Дефюниак сигурно е с психични отклонения и носи пистолет („Стегнал е патлака“ — както се казва в криминалетата, които Джоунси чете през свободното си време), а Хенри някак си го е почувствал.

— Не знам. Най-вероятно пренасям върху теб реакцията, предизвикана от снимката на Бари на страницата на мъртъвците. Но все пак се пази през следващите няколко дни, чу ли?

— Ами… добре. Щом казваш.

— А, така.

— Добре ли си?

— Всичко е наред.

Но Джоунси няма усещането, че с Хенри всичко е наред. Тъкмо се кани да каже още нещо, когато някой се прокашля зад гърба му и той си дава сметка, че може би онзи Дефюниак вече е тук.

— Е, радвам се да го чуя — обръща той и се завърта на стола. Да, на прага е студентът, но въобще не изглежда опасен: най-нормално хлапе, с плътно пухено яке, с което сигурно му е топличко днес; на вид кльощаво и недохранено, има обица на ухото и пънкарска прическа, която стърчи над тревожните му очи. — Хенри, имам час. Ще ти звънна после…

— Не, няма нужда. Наистина.

— Сигурен ли си?

— Да. Честна дума. Имаш ли половин минута?

— Разбира се. — Дефюниак кима. Но продължава да стърчи, докато Джоунси му прави знак да седне на единствения стол в стаичката в съседство с неговия кабинет, която не е претъпкана с книги. Дефюниак неохотно влиза там. — Давай — казва Джоунси в слушалката.

— Мисля, че трябва да отскочим до Дери. Съвсем за малко, само двамата с теб. Да навестим нашия стар приятел.

— Искаш да кажеш?… — Но не му се иска да изрича името — такова бебешко име — в присъствието на непознат човек.

Не се и налага — Хенри го казва вместо него. Едно време бяха четирима, после за малко станаха петима, а накрая отново останаха четирима. Но петият всъщност никога не ги е напускал. Хенри изрича името му — името на момчето, което по силата на някаква магия продължава да е момче. Тревогата, която Хенри изпитва за него, е по-осезаема и му е по-лесно да я изрази. Нищо конкретно, обяснява на Джоунси, просто има усещането, че техният стар приятел може би има нужда да го посетят.

— Говори ли с майка му?

— Мисля, че май ще бъде по-добре просто да… нали се сещаш, да се отбием там. Какво ще правиш тази събота и неделя? Или следващата?

Няма нужда да поглежда бележника си. Уикендът започва вдругиден. В събота следобед е на празненство на катедрата, но лесно може да се измъкне.

— И през двата дни ми е удобно. Какво ще кажеш за събота в десет?

— Щом смяташ, че трябва да се видим с… — Джоунси се поколебава — … Дъглас, значи сигурно трябва. Откога не сме били… там.