Стивън Кинг - Капан за сънища

Това е неговата версия на Дирята. Той така я вижда. Може би вече пет години не му се е явявала (освен понякога насън) и вече мислеше, че всичко е свършило, но ето, че изведнъж пак се започна.

— Седял си пред телевизора и си я слушал как вие — продължава. — Гледал си шоуто на Рики Лейк 3 3 Актриса и водеща на едно от най-популярните телевизионни младежки предавания в САЩ. — Б.пр. и си нагъвал — какво? Ягодова торта „Сара Лий“? И купа сладолед? Не знам. Но си я оставил да крещи.

— Престанете!

— Решил си да не й обръщаш внимание, и защо пък не? Цял живот си вдигал фалшива тревога. Не си глупав — знаеш, че е така. Случват се такива работи. Струва ми се, че това ти е известно. И понеже обичаш да си хапваш, си се скрил в своята пиеска а ла Тенеси Уилямс. Но знаеш ли какво, Бари? Това ще те довърши. Дълбоко в себе си не го вярваш, но яденето ще те довърши. Сърцето ти вече хлопа като оживял мъртвец, който блъска по капака на ковчега. А какво ще стане, като качиш още четирийсет-петдесет кила?

— Млъкн…

— Паднеш ли, Бари, то ще е като срутването на Вавилонската кула в пустинята. Който те види, ще разказва години наред. Човече, чиниите ще паднат от полиците…

— Престанете! — Бари се изправя, този път без помощта на Хенри, и като изключим алените петна, които разцъфтяват на страните му като диви рози, е мъртвешки блед.

— … кафето ще се разплиска от чашите, а ти ще се напикаеш като нея…

— ПРЕСТАНИ! — писка Бари Нюман. — ПРЕСТАНИ, ЧУДОВИЩЕ ТАКОВА!

Но Хенри не може да престане. Не може. Вижда Дирята, а зърнеш ли я веднъж, не можеш току-така да престанеш да я виждаш.

— … освен ако не се събудиш от отровния сън. Разбираш ли, Бари…

Но Бари не разбира, въобще не желае да разбира. Хуква към вратата, разтрисайки гигантския си задник, и се изправя.

Хенри не помръдва, заслушан в отдалечаващия се тропот на препускащо стадо бизони, въплътено в един-единствен човек — Бари Нюман. Преддверието е празно — Хенри няма секретарка — а Бари беше последният пациент за седмицата. Още по-добре. Ама че гадост! Отива до кушетката и се отпуска на нея.

— Докторе — изрича, — сгафих .

— Как сгафи, Хенри?

— Казах на един пациент истината.

— Но като научим истината, Хенри, не ставаме ли свободни?

— Не — отвръща си сам, забил поглед в тавана. — Ни най-малко.

— Затвори очи, Хенри.

— Добре, докторе.

Затваря очи. На мястото на стаята се възцарява мрак, което е хубаво. Мракът е негов приятел. Утре ще се срещне с другите си приятели (които, впрочем, са трима), и тогава светлината отново ще го радва. Но сега… сега…

— Докторе?

— Кажи, Хенри.

— Това си е сто процента същия късмет, друг ден. Даваш ли си сметка?

— Какво означава това, Хенри? Ти как го разбираш?

— Всякак — отвръща той със затворени очи, после допълва: — Никак. — Но това е лъжа, при това далеч не първата, която се изрича тук.

Лежи на кушетката със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си, и след малко заспива.

На следващия ден четиримата ще отпътуват за Бърлогата и ще прекарат осем страхотни дни. Скоро ще настъпи краят на страхотните ловни екскурзии — остават им съвсем малко, но, разбира се, те още не го знаят. От истинския мрак ги делят само няколко години, но той се задава.

Мракът се задава.

2001: Джоунси провежда консултация със студент

Човек не знае предварително кои дни ще променят живота му. Може би е по-добре. В деня, който ще промени животът му, Джоунси се намира в кабинета си на третия етаж в колежа „Джон Джей“, наблюдава през прозореца своя мъничък отрязък от Бостън и размишлява, че Т. С. Елиът въобще не е бил прав да нарече април най-безмилостния месец само защото някакъв си пътуващ дърводелец от Назарет се оставил да го разпънат на кръст, понеже подклаждал бунт. Всеки, който живее в Бостън, знае, че най-безмилостния месец е март, който те подлъгва с два-три дни празни надежди, после самодоволно се скапва. Днес е един от онези измамни дни, през които ти се струва, че може би вече наистина иде пролет, и Джоунси се пита дали да не се поразходи, преди времето отново да се скапе. Разбира се, в този миг Джоунси изобщо не подозира колко гаден може да се окаже един ден — и през ум не му минава, че ще завърши днешния в болнична стая смазан на пихтия, и ще се бори за живота си.

„Същият късмет, друг ден“ — казва си, но днес го очаква доста по-различен късмет.

В този миг иззвънява телефонът и Джоунси грабва слушалката, изпълнен е с оптимистично предчувствие: обажда се онзи Дефюниак, за да отмени консултацията в единайсет часа. „Сигурно е доловил какво става“ — предполага той и съществува голяма вероятност да е прав. Обикновено именно студентите искат среща с преподавателя. Ако хлапето се усети, че всъщност преподавателят иска среща… е, не е нужно човек да е астроинженер, за да се досети, както се казва.