Стивън Кинг - Капан за сънища

Което е грешка. Така животът се променя завинаги.

Джоунси едва не застреля човека, който изникна от гората. Размина му се — на колко? От изстрела го делеше едно натискане на спусъка на пушката „Гранд“, че даже и половин. По-късно, когато е подтикван от яснотата, с която светът понякога се разгръща пред скованото от ужас съзнание, му се приисква да го беше застрелял, преди да види оранжевата шапка и оранжевото яке. Да убие Маккарти може би щеше да му причини болка, но можеше и да помогне. Ако беше убил Маккарти, може би всички щяха да се спасят.

Пит и Хенри отидоха до „Супермаркет на Гослин“ — най-близкия магазин, да купят хляб, консерви и бира, най-основният от всички продукти. Имаха достатъчно запаси за още два дни, но по радиото съобщиха, че се очаква снежна буря. Хенри вече беше ударил елена за тази година — доста едър екземпляр, пък и Джоунси подозираше, че за Пит като че ли беше по-важно да осигури бирения запас, отколкото да ловува; за Пит Мур ловът беше хоби, а бирата — религия, и Бобъра се беше запилял нанякъде, но в радиус от десетина километра не се чуваха изстрели, следователно Бобъра — както и самият Джоунси — още изчакваше.

В старото кленово дърво на стотина метра от лагера беше сглобена дървена платформа, където се беше настанил Джоунси, отпиваше кафе и четеше криминале от Робърт Паркър, изведнъж нещо взе да шава в гората и той остави настрани книгата и термоса. При друг случай от вълнение сигурно щеше да разлее кафето, но не и днес. Дори отдели няколко секунди да затегне яркочервената капачка на термоса.

Четиримата приятели идваха тук на лов през първата седмица на ноември вече почти двайсет и пет години, ако се броят и времената, когато ги придружаваше бащата на Бобъра, но на Джоунси и през ум не му беше минавало да се качи на чакалото. Всъщност никой не го използваше — ограничаваше свободата на действие. Но тази година той висеше все там. Другите се досещаха каква е причината, но не знаеха подробностите.

В средата на март 2001 г. го блъсна кола, докато прекосяваше една улица в Кеймбридж недалеч от „Джон Джей“ — колежа, в който преподаваше. Фрактура на черепа, две счупени ребра, натрошена тазобедрена кост, на мястото на която му бяха присадили екзотична конструкция, съставена от тефлон и метал. Виновният шофьор се оказа пенсиониран професор по история от Бостънския университет, който — поне според адвоката си — бил с начална фаза на Алцхаймер и заслужавал по-скоро съчувствие отколкото наказание. Най-редовно, разсъждаваше Джоунси, се случва така, че като се слегне пушилката, няма виновни. Дори ида има, кой печели? И без това трябва да се научиш да живееш с онова, което ти е останало, и да се успокояваш с факта, че — както хората му повтаряха всеки ден (докато не забравиха цялата история, де) — можеше да е и много по-зле.

Наистина можеше. Имаше твърда глава, пукнатото зарасна. Нямаше спомен за събитията от последния час преди злополуката, която стана недалеч от площад Харвард, но инак главата му си беше съвсем наред. Ребрата заздравяха за месец. Най-тежко пострада с таза, но през октомври вече беше захвърлил патериците, а сега куцането ставаше забележимо едва към края на деня.

Пит, Хенри и Бобъра смятаха, че травмата в хълбока е единствената причина Джоунси да предпочете платформата на клена пред влагата в гората, което наистина бе едно от обясненията… само че не и единственото. Джоунси не беше споделил с приятелите си, че ловът вече почти не го вълнува. Изявлението му би ги потресло. За Бога, самият той беше потресен от себе си. Но ето ти на — в съществуването му се беше появило нещо съвсем ново, за което не беше и подозирал преди пристигането си тук на единадесети ноември, когато извади гранда от калъфа. Не че го отвращаваше идеята да ловува — ни най-малко, просто не изпитваше истинска потребност да го прави. Смъртта го бе докоснала през един слънчев мартенски ден и Джоунси нямаше никакво желание да я призовава отново, пък макар и от другата страна.