Стивън Кинг - Капан за сънища

Изненадваше го обаче колко му харесва в лагера — в известен смисъл, повече отвсякога. Разговорите вечер — за книги, политика, за калпазанщините, които бяха извършили като деца, за плановете за бъдещето. Бяха на по трийсет и няколко години, още достатъчно млади да кроят планове — какви ли е планове, а старото приятелство още здраво ги свързваше.

И дните бяха приятни — часовете, които прекарваше в усамотение на платформата. Взимаше спален чувал, в който се намъкваше до кръста, като му станеше студено, книга и уокмен. На втория ден обаче се отказа от уокмена, защото откри, че музиката на гората повече му харесва — копринения полъх на вятъра в елите, дрезгавите крясъци на враните. Зачиташе се, пиеше кафе, после пак се зачиташе, а понякога се изхлузваше от спалния чувал, заставаше на ръба на чакалото и си изпразваше мехура. Джоунси бе човек с голямо семейство и широк кръг от колеги. По принцип бе общителен, изпитваше задоволство от разнообразните контакти, произтичащи от семейството и колегите (и естествено със студентите — безкрайния поток студенти), и съумяваше да ги балансира. Едва тук — тук горе , си даде сметка, че тишината все още го привлича съвсем реално и осезаемо. Все едно да срещнеш стар приятел, когото не си виждал от години.

— Братче, сигурен ли си, че ти се виси горе? — попита го Хенри вчера сутринта. — Искам да кажа, ще се радвам да дойдеш с мен. Няма да ти натоварваме крака, обещавам.

— Остави го на мира — намеси се Пит. — На него му харесва горе. Нали, Джоунси?

— В известен смисъл — отвърна Джоунси, който не изгаряше от желание да обяснява колко много всъщност му харесва. Има неща, които човек не доверява и на най-близките си приятели. А понякога най-близките приятели и без друго се досещат.

— Виж какво — обади се и бобъра. Хвана един молив и лекичко го загриза — най-старият и най-умилителният му навик, датиращ още от първи клас. — Много ми харесва на връщане да те видя горе на дървото — като съгледвач на вахта на най-високата мачта, точно като в ония шибани книжки за Хорнблоуър 6 6 Хорейшо Хорнблоуър е офицер от Кралския флот на Великобритания, главен герой на едноименни романи от С. С. Форестър (1899–1966). — Б.пр. . Наблюдаваш обстановката, нали се сещаш?

— Ахой — отвръща Джоунси и всички се разсмяха, но той разбра какво искаше да каже Бобъра. Почувства го. Наблюдаваше обстановката. Мисли си за своите си работи и следи за други кораби, акули и Бог знае още какво. Хълбокът го болеше, ката слизаше от дървото, претъпканата раница му тежеше на гърба, и той с мъка уцелваше дървените стъпенки, наковани в ствола на клена, но пет пари не даваше. Дори му беше приятно. Нещата се променят, но само глупаците си мислят, че промените са отрицателни.

По-късно промени мнението си.

Като чу изшумоляването в храсталака и тихото изпукване на съчка — звуци, които несъмнено издаваха приближаването на елен — Джоунси си спомни един от редовните лафове на баща си: „Човек не може сам да си докара късмета.“ Линдзи Джоунс беше класически неудачник и не беше изрекъл много неща, които си заслужаваха да останат в историята, но въпросната мъдрост бе една от тях, и ето че правилото отново се потвърждаваше: ден след като реши, че се е простил с лова на елени, еленът сам идваше, при това, ако се съди по шума, бе доста едър — може би голям колкото човек.

И през ум не му минаваше, че от гората действително можеше да излезе човек. Намираше се в ненаселена местност на осемдесет километра северно от Рангли, а най-близкият ловен лагер се намираше на два часа път пеша. Най-близкият асфалтиран път — който водеше към магазина до Гослин (СПИРКА ЗА БИРА, ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ), се намираше най-малко на двайсет и пет километра.

„Е — рече си Джоунси, — в края на краищата не съм подписвал клетвена декларация за отказване от ловуването.“

Не, не беше подписал. Следващия ноември може би ще дойде с фотоапарат вместо с пушка, но сега е още тази година, а и пушката му е под ръка. Еленът му идваше на крака и той нямаше никакво намерение да седи и да го зяпа.

Завинти червената капачка на термоса и го отмести. Потръпвайки от болката в хълбока, се измъкна от спалния чувал, който му напомняше на огромен пухен чорап, и сграбчи оръжието. Нямаше нужда да зарежда и да плаши животното с рязкото прищракване — старите навици трудно се забравят — само трябва да освободи предпазителя, и готово. Стъпи здраво на крака и се приготви да стреля. Едновремешното въодушевление вече го нямаше, но все нещичко беше останало — пулсът му се ускори и му стана приятно. След злополуката се радваше на всички подобни реакции у себе си; оттогава имаше чувството, че се състои от двама души — единият бе същият отпреди нещастния случай, преди катастрофата, а другият бе по-предпазливият човек, който дойде в съзнание в общинската болница… ако онзи забавен, замаян полусън изобщо може да се нарече „съзнание“. Понякога още чуваше гласа — не знаеше чий беше, но със сигурност не бе неговият — който крещеше: „Моля ви, помогнете. Не издържам повече, искам инжекция, къде е Марси, искам Марси.“ За Джоунси това бе гласът на Смъртта… Смъртта го изпусна на улицата и сега бе дошла в болницата да довърши започнатото, маскирана като пациент, който крещеше името на Марси, но всъщност викаше него.