Стивън Кинг: Капан за сънища

— Мур. Но реагирам и на Пит.

— Можете ли да ми помогнете, господин Мур? Или някой от колегите ви от сервизния отдел?

Старият Джони Деймън е отзад и с удоволствие би й помогнал, но няма да успее за срещата във Фрайбърг, сто процента.

— Можем да ви направим нови ключове, но това ще отнеме поне двайсет и четири часа, даже по-скоро четирийсет и осем часа.

Тя вдига плувнали в сълзи очи — на цвят кадифенокафяви — и измъчено простенва:

— По дяволите! По дяволите !

На Пит му хрумва странна мисъл: тази жена му напомня на едно момиче, което познаваше преди време. Не много добре — не я познаваха много добре, но достатъчно, за да й спасят живота. Казваше се Джоузи Ринкенхауер.

— Знаех си! — възкликва Триша и вече изобщо не се старае да прикрива дрезгавите нотки в гласа си. — Ох, Боже, просто си знаех ! — Извръща се и се разридава.

Пит тръгва след нея и нежно слага ръка на рамото й:

— Чакайте, Триш. Чакайте малко.

Допуска грешката да я нарече по име, макар да не се беше представила, но тя е твърде разстроена да забележи издънката му, тъй че всичко е наред.

— Откъде пристигате? Искам да кажа, не сте от Бриджтън, нали?

— Не. Агенцията ни е в Уестбрук. Агенция за недвижими имоти „Денисън“. Онези с фара, сещате ли се?

Пит кима, сякаш знае за какво става дума.

— Оттам идвам. Спрях в Бриджтън само да си купя аспирин от аптеката, защото винаги преди среща с важен клиент получавам главоболие — от напрежение, и ох, Боже, заваля като из ведро…

Пит кима съчувствено. Това с главоболието му е добре известно, е, при него в повечето случаи причината е по-скоро бирата отколкото напрежението, но усещането му е до болка познато.

— Имах повечко време и влязох в кафенето до аптеката… понякога кофеинът помага при главоболие.

Пит отново кима. Хенри е психиатърът, но както Пит неведнъж му е повтарял, че за да си добър продавач, трябва да си отличен психолог. С удоволствие отбелязва, че новата му приятелка се поуспокоява. Прекрасно. Струва му се, че може да й помогне, ако му предостави възможност. Долавя, че всеки момент ще се случи онова… прещракване. Обича усещането. Нищо особено, няма да направи големия удар в живота, но той го обича.

— После прекосих улицата и влязох в „Рени“. Купих си шал… заради дъжда, де… — Докосва косите си. — После се върнах в колата… и проклетите ключове бяха изчезнали! Върнах се, но никъде ги нямаше! И сега срещата ще пропадне!

В гласа й се прокрадва паника. Погледът й отново отскача към часовника. За Пит времето едва-едва се влачи, за Триш препуска. Той си казва, че в това отношение хората са различни. Или поне един от тях.

— Няма страшно. Успокойте се и ме изслушайте. Ще се върнем в аптеката и ще потърсим ключовете.

— Не са там! Обиколих магазина, погледнах и на лавицата, откъдето взех аспирина, питах момичето на касата…

— Нищо не губим, ако отново проверим.

Насочва я към вратата, леко я прихваща през кръста, увличайки я да крачи с него. Харесва аромата на парфюма й, а косата й му допада още повече, да, адски му допада. Щом е толкова хубава в този дъждовен ден, каква ли е, като грейне слънце?

— Срещата…

— Имате още четирийсет минути. По това време на годината няма туристи и до Фрайбърг се стига за не повече от двайсет минути. Ще отделим десет да потърсим ключовете ви, а ако не ги намерим, ще ви закарам до там.

Тя скептично присвива очи.

Пит отмества поглед към другите канцеларии и се провиква:

— Дик! Хей, Дики М!

Дик Макдоналд надига глава иззад купчината фактури.

— Моля те, успокой дамата, че е безопасно да се вози с мен до Фрайбърг, ако се наложи.

— О, госпожо, можете да му имате пълно доверие. Не е сексуален маниак и кара внимателно. Само дето ще се опита да ви продаде някоя кола.

— Няма да му е лесно — подсмихва се тя, — но сигурно сте прав.

— Нали ще вдигаш телефона, Дик?

— О, разбира се, макар че ще се поузоря. Времето е толкова хубаво, че ще ми се наложи да разпъждам клиентите с тояга.

Пит и брюнетката Триш излизат, прекосяват задната уличка, изминават десетина метра и завиват на главната улица. Аптеката е втората сграда отляво. Ръмежът се е поусилил и вече заприличва на истински дъжд. Жената се забражда с новия си шал и поглежда към Пит:

— Ще станете вир-вода.

— Аз съм от северния край на щата. Тамошните хора са калени.

— Смятате, че можете да откриете, нали?

Пит свива рамене:

— Може би. Бива ме да изнамирам вещи. Открай време съм си бил такъв.