Стивън Кинг - Нощна смяна

Плъховете бяха гигантски, някои бяха високи близо метър. Задните им крака бяха закърнели и бяха слепи като къртици, подобно на летящите си братовчеди. Тътреха се напред с ужасяващо усърдие.

Уорик се обърна към Хол, като с огромно усилие на волята продължаваше да се усмихва. Младежът искрено му се възхити.

— Сам виждаш, че не можем да продължим.

— Струва ми се, че плъховете имат сметки за уреждане с теб — отвърна младежът.

Нервите на Уорик не издържаха, той промълви:

— Моля те! Много те моля!

Хол се усмихна.

— Напред!

Уорик погледна назад.

— Плъховете са нападнали маркуча. Ако го прегризат, няма връщане.

— Знам! Напред!

— Ти си луд… — някакъв плъх пробяга през крака на Уорик и той изкрещя. Хол се усмихна и освети наоколо. Сега плъховете ги заобикаляха плътно, някои бяха на по-малко от трийсет сантиметра.

Уорик пристъпи напред. Плъховете се отдръпнаха.

Изкачиха миниатюрното възвишение и Уорик, който вървеше пръв, погледна надолу. Хол видя как лицето му пребледня като платно, по брадичката му потече слюнка.

— О, господи! Боже мой!

Той се обърна и хукна да бяга.

Хол насочи маркуча към него, силната водна струя улучи Уорик в гърдите, повали го и той изчезна от погледа му. Разнесе се пронизителен писък, който заглуши шума от водата. Сетне — звуци, като че нечие тяло се мяташе.

— Хол!

Викът бе последван от грухтене и от страхотен, смразяващ кръвта стон, който сякаш разтресе земята.

— ХОЛ, ЗА БОГА…

Внезапен звук от разкъсване, последван от нов писък, но този път по-слаб. Хол чу съвсем ясно пращене на счупени кости.

Безног плъх, воден от закърнелия си слухов апарат, се нахвърли върху него и го ухапа. Тялото му беше меко и топло. Сякаш в транс Хол насочи маркуча към него и го отхвърли встрани. Сега водната струя беше доста слаба. Младежът се изкачи на хълмчето и погледна надолу. Плъхът изпълваше цялата долчинка, все едно, че лежеше в отвратителен гроб. Огромното му сиво тяло пулсираше, беше сляп и нямаше крака. Когато фенерчето го освети, той измяука ужасяващо. Значи това бе царицата на плъховете, тяхната майка. Огромно и безименно създание, на чиито потомци след време може би щяха да поникнат крила. В сравнение с него тялото на надзирателя изглеждаше нищожно, но не може да беше зрителна измама. Плъхът с големината на теле беше ужасяващ…

— Сбогом, Уорик — промълви Хол.

Плъхът ревниво приклекна над надзирателя и разкъса безжизнената му ръка.

Хол се обърна и тръгна към изхода, като отблъскваше плъховете с маркуча. Водната струя ставаше все по-слаба. Някои от тях успяха да се изплъзнат, нахвърлиха се върху него и захапаха бедрата му. Един увисна на крака му и разкъса кадифените му панталони. Хол го удари с юмрук.

Беше изминал почти три четвърти от обратния път, когато в мрака се разнесе силно плющене. Вдигна поглед и гигантското тяло се удари в лицето му.

Мутиралият прилеп все още имаше опашка. Тя се обви около шията на Хол като страхотна примка и започна да го души, докато прилепът се опитваше да го захапе. Гърчеше се и пляскаше с ципестите си крила, вкопчен в разкъсаната риза на младежа.

Хол замахна напосоки с маркуча и заудря мекото тяло. Прилепът падна, той започна да го тъпче, без да осъзнава, че крещи. Орди плъхове пропълзяха върху краката му.

Залитайки, Хол се опита да побегне, като успя да отблъсне няколко плъха. Останалите впиха зъби в корема и в гърдите му. Един изтича по рамото му и навря нахалната си муцуна в ухото му.

Хол налетя на втори прилеп, който за миг увисна на главата му, изпищя и откъсна част от скалпа му.

Хол усети, че му прималява. Чуваше само скимтенето и писъците на хиляди плъхове. Направи последен опит да побегне, но се препъна о косматите тела и падна на колене. Започна да се смее, но смехът му наподобяваше крясък.

Пет часа сутринта, четвъртък.

— Струва ми се, че някой трябва да слезе долу — колебливо предложи Броку.

— Без мен — прошепна Уисконски.

— О, разбира се, без теб, страхливецо — презрително процеди Ипстън.

— Е, да вървим — каза Броган и донесе още един маркуч. — Заедно с мен ще слязат Ипстън, Дейнджърфийлд и Нидо. Стивънсън, качи се в канцеларията и вземи още фенерчета.

Ипстън замислено се вгледа в мрака.

— Може би са спрели да изпушат по една цигара — промълви той. — По дяволите, какво толкова страшно има в няколко плъха!

Стивънсън донесе фенерчетата, след няколко секунди работниците тръгнаха към подземието.