Стивън Кинг - Нощна смяна

Електрическите крушки не бяха в състояние да осветят мазето, което бе тънало в мрак цели дванайсет години. Те едва разсейваха тъмнината, хвърляйки неприятен жълтеникав отблясък върху мръсотията. Мазето приличаше на разбития кораб на осквернена църква с високия си таван и гигантските повредени машини, които никога не биха могли да помръднат. Влажните му стени бяха обрасли с жълтеникав мъх. Дочуваше се само неравномерното шуртене на водата от маркучите, която се стичаше в полузапушената канализация, а оттам — в реката, под водопада.

Плъховете бяха огромни. В сравнение с тях онези от третия етаж на фабриката приличаха на джуджета. Бог знае с какво се хранеха тук. Работниците преобръщаха дъски и чували, под които непрекъснато изникваха огромни гнезда от разкъсани вестници, и наблюдаваха с атавистично отвращение как малките плъхчета с големи очи се криеха из процепите и пролуките. Бяха слепи от постоянната тъмнина.

— Да изпушим по цигара — предложи Уисконски. Изглеждаше запъхтян, въпреки че бе кръшкал цялата нощ. Все пак Хол се съгласи — беше време за почивка, освен това се намираха далече от погледите на останалите. Той се облегна на ръба на вагонетката и запали цигара.

— Не трябваше да позволявам на Уорик да ме навие за тази работа — печално измънка Уисконски. — Това не е работа за мъж . Но онази вечер побесня, когато ме хвана по бели гащи. Божичко, колко беше ядосан.

Хол мълчеше. Мислеше си за Уорик и за плъховете. Странно, но те като че си приличаха. Плъховете явно бяха забравили за съществуването на хората през многогодишния си престой в подземието — бяха нахални и изобщо не се страхуваха. Един от тях стоеше на задните си крака като катеричка, докато Хол се приближи и го ритна. Плъхът се хвърли върху обувката му и впи зъбите си в кожата. Гнусните животни бяха стотици, може би хиляди. Младежът се питаше от какви ли зарази гъмжи тази тъмна клоака. И нещо в Уорик…

— Парите ми трябват — продължи Уисконски. — Но боже мой, това не е мъжка работа. Особено плъховете — той уплашено се огледа наоколо. — Струва ми се, че мислят. Дори започвам да си представям какво би станало, ако ние бяхме малки, а те — големи.

— Млъквай! — сопна му се Хол.

Уисконски го изгледа обидено.

— Е, извинявай, приятелче. Само дето… — гласът му заглъхна. — Господи, тук е отвратително — извика той. — Това не е мъжка работа!

От ръба на вагонетката върху ръката му пропълзя паяк. Полякът го блъсна встрани, като едва не се задави от отвращение.

Хол изгаси цигарата си и го подкани:

— На работа! Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

— Сигурно си прав — тъжно промълви Уисконски. — Сигурно.

Четири часа през нощта, вторник.

Време за закуска.

Хол и Уисконски седяха заедно с неколцина работници и държаха сандвичи с почернелите си ръце, които не можеха да се измият дори с прах. Докато се хранеше, Хол наблюдаваше малката остъклена канцелария на надзирателя. Уорик пиеше кафе и с удоволствие отхапваше от сандвича си.

— Рей Ъпсън го пратиха да си върви — каза Чарли Броку.

— Да не му е прилошало? — попита някой. — Аз едва не повърнах.

— Ами! Рей би изял кравешко лайно, преди да повърне. Ухапа го плъх.

Хол замислено го погледна и прекъсна изучаването на Уорик.

— Така ли?

— Да — отвърна Броку. — Рей изпищя като жена и хич не ми е чудно. Кървеше като заклано прасе. Представяш ли си, плъхът така се бе вкопчил в него, че трябваше да го ударя няколко пъти с дъска, за да го пусне. Рей едва не откачи. Тъпка го с крака и го размаза така, че от него остана само козината. Никога не съм виждал по-страшна гледка. Уорик го превърза и го освободи. Каза му утре да иде на лекар.

— Какъв жест! — Възкликна някой.

Уорик като че ги чу, стана, протегна се и застана на вратата на канцеларията си.

— Време е отново за работа.

Работниците неохотно започнаха да стават, като отлагаха до последната минута слизането в подземието: прибираха якетата си, купуваха разхладителни напитки и бонбони. После се отправиха надолу, подметките им трополяха унило върху желязната обковка на стъпалата.

Уорик мина покрай Хол и го потупа по рамото:

— Как я караш, студенте?

Не изчака да чуе отговора му.

— Хайде — младежът търпеливо подкани Уисконски, който завързваше обувката си. Двамата слязоха в мазето.

Седем часа сутринта, вторник.

Хол и Уисконски излязоха заедно — на младежа му се струваше, че е осиновил дебелия поляк. Уисконски бе невероятно мръсен, едрото му овално лице бе изцапано като на момченце, току-що натупано от някой хулиган.