Стивън Кинг - Нощна смяна

— Значи се отказваш, Сай?

— Да — отвърна Ипстън.

Надзирателят кимна.

— Добре. Можете да напуснете — ти и всички желаещи. Но фабриката не е под закрилата на профсъюзите и никога не е била. Ако напуснеш сега, няма да бъдеш приет обратно. Ще се погрижа за това.

— Бива си те! — промърмори Хол. Уорик моментално се обърна.

— Каза ли нещо, студенте? Младежът го изгледа иронично.

— Прочиствах си гърлото, господин надзирател.

— Може би нещо не е по вкуса ти? — усмихнато попита Уорик.

Хол не благоволи да му отговори.

— Е, на работа! — излая надзирателят.

Всички се върнаха по местата си.

Два часа през нощта, четвъртък.

Хол и Уисконски отново работеха на камионите за сметта.

Купът до западната вентилационна шахта бе приел внушителни размери, но още не бяха почистили и половината мазе.

— Честит празник — каза полякът, когато спряха да изпушат по една цигара. Работеха близо до северната стена, далече от стълбите. Светлината беше крайно оскъдна и поради някакво чудо на акустиката останалите работници изглеждаха много отдалечени.

— Благодаря — Хол дръпна от цигарата си. — Тази вечер не видях много плъхове.

— Никой не ги е виждал — отвърна Уисконски. — Може би са си взели поука.

Стояха в края на зигзагообразна странна пътека, проправена сред купища стари счетоводни книги и фактури, мухлясали чували с платно и два огромни старинни тъкачни стана.

— Пфу! — полякът се изхрачи. — Този Уорик…

— Къде мислиш, че отиват плъховете? — проговори Хол, като че на себе си. — Не могат да минат през стените… — той погледна влажната и ронеща се мазилка около основите. — Ще се удавят. Водата се е просмукала навсякъде.

Някакво черно, пляскащо с крила същество връхлетя като бомба върху тях.

Полякът изкрещя и закри главата си с ръце.

— Прилеп — отбеляза Хол и продължи да наблюдава животното, докато Уисконски се изправяше.

— Прилеп! Прилеп! — гневно извика полякът. — Какво търси в мазето? Прилепите живеят по дърветата, под стрехите и…

— Беше голям — тихо промълви Хол. — Всъщност прилепът е само крилат плъх.

Уисконски изстена:

— Господи, откъде е…

— Откъде е влязъл ли? Може би от същото място, откъдето са излезли плъховете.

— Какво става там? — гласът на надзирателя прозвуча някъде иззад тях. — Къде сте?

— Не вдигай толкова пара — прошепна Хол. Очите му блестяха в мрака.

— Ти ли си студенте? — надзирателят говореше отблизо.

— Всичко е наред — отвърна Хол. — Одрасках си крака.

— Може би искаш медал за храброст? — попита Уорик и се засмя отривисто, сякаш излая.

Полякът погледна Хол.

— Защо му отговори така?

— Погледни — младежът коленичи и запали клечка кибрит. В средата на влажния разкъртен цимент се очерта квадрат. — Почукай тук.

Полякът се подчини.

— Дърво!

Хол кимна:

— Това е горната част на подпора, видях и други наоколо. Под тази част на мазето има подземие.

— Господи! — с безкрайно отвращение възкликна Уисконски.

Три и половина през нощта, четвъртък.

Намираха се в североизточната част на подземието. Ипстън и Броку ги следваха с маркуча. Хол спря и посочи към пода.

— Ето го. Точно тук смятам, че се намира.

Видяха дървен капак с ръждясала халка в центъра.

Младежът се върна при Ипстън и му нареди да спре водата. Когато от маркуча започна да се процежда само тънка струйка, Хол извика:

— Хей, Уорик, ела тук!

Надзирателят се приближи, като шляпаше през локвите. Взираше се в Хол с обичайната си жестока усмивка.

— Да не ти се е развързала обувката, студенте?

— Погледни — каза Хол и подритна капака. — Под това мазе има друго.

— Какво от това? Не е време за почивка, сту…

— Ето къде са плъховете — извика младежът. — Развъждат се там долу. Преди малко с Уисконски видяхме прилеп.

Няколко души се бяха скупчили около тях и гледаха капака.

— Не ме интересува — отвърна Уорик. — Задачата ни е да почистим мазето, не…

— Ще ни трябват двайсетина опитни изтребители на плъхове — продължи Хол. — Много неприятно, управата ще трябва здравата да се изръси.

— Сигурно — изсмя се някой.

Уорик се втренчи в Хол, сякаш изучаваше бръмбар под микроскоп.

— Наистина си чешит — гласът му бе престорено възхитен. — Мислиш ли, че ми пука колко плъхове има долу?

— Днес следобед бях в библиотеката — заяви младежът. — Добре, че не пропускаш да ми напомниш, че съм бил студент. Разучих наредбите на градската комисия, Уорик. Били са въведени през хиляда деветстотин и единайсета година, още преди фабриката да се разрасне и да мине към комитета по районирането. И знаеш ли какво открих?