Фредерик Пол - Гейтуей III

— Тогава обратно на Земята? Можем да ви оставим на някоя стартова спирала. Или, ако предпочитате, на Гейтуей. Или… чакайте да помисля, Оди, ти беше от Венера, нали? Искаш ли да се върнеш там?

Сега беше ред на Уолтърс да отговори:

— Не. — Той се задоволи само с това. Помислих си, че е много неучтиво от страна на моите гости да ми отговарят само с „не“, когато се опитвах да се държа като любезен домакин.

Доли Уолгърс ми изнесе едно представление, Тя вдигна дясната си ръка с една от нейните кукли — онази, която се предполагаше, че прилича на хичиянец.

— Проблемът, господин Бродхед, е в това — каза тя със сладникав глас, без да движи устните си, — че никой от нас няма такова място, на което иска да отиде.

Тъй като това беше очевидно, изглежда никой нямаше какво да допълни. После стана Оди.

— Аз ще взема едно питие, Бродхед — изръмжа той. — Доли? Джени?

Това очевидно беше най-добрата идея, която някой беше имал от известно време. Всички се съгласиха, подобно на гости, отишли твърде рано на парти, за да има какво да правят, така че да не им личи толкова, че нямат какво да правят.

Разбира се имаше много неща за правене и най-голямото от тях не ми излизаше от ума и не ми позволяваше да съм приветлив към моята компания. То дори не се опитваше да възприеме факта, че фактически бяхме видели (може би) работещ хичиянски кораб с хичйянци в него. Това отново бяха моите черва. Докторите бяха казали, че мога да водя нормален живот. Те обаче не бяха казали нищо за такъв ненормален живот, какъвто водех аз, така че отново бях започнал да чувствам възрастта и деликатното си здраве. Затова с радост взех чашата с джин и вода, седнах до лъжливата камина с лъжливи пламъци и зачаках някой друг да поеме топката.

Този друг беше Оди Уолтърс.

— Бродхед, оценявам това, че ни измъкна от кашата и зная, че си го направил със собствени средства. Предполагам, че е най-добре да ни оставиш на първото удобно място, което намериш, и да си вършиш твоята работа.

— Е, има много места, Оди. Нямаш ли някакви предпочитания?

— Бих предпочел… — започна той, — мисля, че всички бихме предпочели да имаме възможност да си изясним какво желаем да правим. Сигурно си забелязал, че имаме лични проблеми, които трябва да решим. — Това не е изявление, с което човек трябва да се съгласи, а аз определено не можех да го отрека, затова само се усмихнах, — Така че това, от което се нуждаем, е да имаме възможност да останем насаме и да ги обсъдим.

— Оо — кимнах аз. — Мислех, че сте имали достатъчно време за обсъждане, когато с Еси ви оставихме сами.

— Вярно е, че вие ни оставихте сами. Приятелят ви Алберт обаче не ни остави.

— Алберт? — Не ми беше минало през ума, че той ще отиде при гостите, без да е поканен.

— През цялото време, Бродхед — каза тъжно Уолтърс. — Седеше точно където си седнал ти. И задаваше милиони въпроси на Доли.

Поклатих глава и му подадох чашата си да я напълни. Може би не беше много добра идея, но нямах никакви идеи, които можех да смятам за много добри. Когато бях много млад и майка ми умираше… защото нямаше достатъчно средства за здравно обслужване и за двамата — вина, вина, вина — и реши да осигури такова само за мен… имаше моменти, когато тя не ме познаваше, не си спомняше името ми, говореше ми, сякаш бях неин шеф или хазаин, или някой младеж, с когото се е срещала преди да се омъжи за баща ми. Беше много потискащо, По-потискащо от мисълта, че умира: силна личност, която си отиваше пред очите ми.

Сега из питах същото чувство към Алберт.

— Какви въпроси ви задава? — попитах аз и погледнах към Доли.

— О, за Уон — отговори тя с кукла в ръка, но със собствения си глас… макар все още без да движи устните си. — Къде е ходил и какво е вършил. Но най-много искаше да му покажа на картите всички обекти, от които се интересува Уон.

— Покажете ги на мен — помолих.

— Не мога да се оправя с това чудо — каза тя недоволно, но Джени Йе-ксинг застана пред пулта, преди Доли да бе престанала да говори. Тя докосна таблото на дисплея, намръщи се, набра командата, погледна навъсено и се обърна към нас.

— Госпожа Бродхед трябва да го е заключила, когато е свалила вашия пилот от схемата — предположи тя.

— Във всеки случай — допълни Доли, — бяха само черни дупки — различни видове.

— А пък аз мислех, че са само един вид — признах аз. Доли вдигна рамене. Всички се бяхме струпали около седалката пред пулта и гледахме екрана, на който се виждаха безброй звезди. — Дяволите да го вземат! — изругах изведнъж.