Фредерик Пол - Гейтуей III

И така, сега имахме картина. Хичиянци! Истински, потвърдено от най-интелигентната информационно-търсеща програма, съществувала някога. Изгубих две трети от столетието да търся хичиянци, отчаяно ги търсих ужасен, че може да ги намеря. И когато това стана, умът ми беше зает не с хичиянците, а с информационно-търсещата програма.

— Алберт — казах аз, — защо се държиш толкова странно?

Той ме погледна учтиво, почука тръбата на лулата о зъбите си.

— В какъв смисъл „странно“, Робин? — попита Алберт.

— По дяволите, престани! Говоря за начина, по който се държиш: Недей… — Поколебах се, търсейки думи да бъда по-учтив. — Не знаеш ли, че си само компютърна програма?

Той се усмихна тъжно.

— Няма нужда да ми го напомняш, Робин. Зная, че не съм истински, нали? И реалността, в която се намирате вие, не ме интересува.

— Алберт! — извиках аз, но той сложи ръка на рамото ми да ме успокои.

— Позволи ми да ти обясня — каза Алберт. — За мен реалността е система от голям брой паралелно активирани ключове включено-изключено в едно евристично устройство. Ако човек ги анализира, ще разбере, че това е трик, който илюзионистът прави пред зрителите. А за теб, Робин? Реалността на органичната интелигентност много по-различна ли е? Или просто определени химически реакции, които се извършват в килограми телесна материя, която няма очи, няма уши, няма полови органи? Всичко, което тази материя знае, е научила от слухове, казани от някоя възприемаща система. Всяко чувство достига до нея по някакъв нерв. Има ли някаква разлика между нас, Робин?

— Алберт!

Той поклати глава.

— Ах — въздъхна тъжно — зная. Не можеш да се хванеш на моя трик, защото познаваш майстора на трика… тя е тук между нас. Но не мамиш ли сам себе си? Не трябва ли да ми се оказва същото уважение и толерантност? Аз бях доста важен човек, Робин. Уважаван от някои много високопоставени личности. Крале. Кралици. Големи учени. И колко добри хора бяха те! На седемдесетия ми рожден ден организираха парти… Робъртсън и Уигнер, Курт Гьодел, Раби, Опенхаймер… — Той изтри една действителна сълза… и това беше предела, до който Еси му позволи да стигне.

Тя се изправи.

— Приятели мои, съпруже! — каза Еси. — Очевидно тук нещо не е в ред. Моля за извинение. Трябва да извърша пълна проверка на програмата. Извинете ме.

— Грешката не е твоя, Еси — обадих се аз по възможно най-любезния начин, но тя не го възприе като такъв. Погледна ме както на първите ни срещи, когато й разказвах за всички весели номера, които правех на моята психоаналитична програма, Зигфрид фон Шринк.

— Робин — каза ми хладно, — вече прекалено много говорихме за грешки и вини. Ще обсъдим всичко по-късно. Моля гостите временно да освободят кабинета ми. Алберт! Прибирай се веднага за отстраняване на повредата!

Една от неприятните страни да си богат и известен е, че много хора те канят да им гостуваш и почти всички очакват и ти да ги поканиш. Не ме бива да посрещам гости. На Еси обаче й доставя истинско удоволствие, така че намерихме взаимно приемливо решение. Много е просто. Аз стоя при тях, докато ми е приятно… понякога няколко часа, друг път пет минути. След това се оттеглям в кабинета си и ги оставям на Еси. Особено обичам да правя това, когато по някаква причина между гостите съществува напрежение. Действа добре… за мен.

Но понякога номерът не минава и тогава няма мърдане. Такъв беше случаят сега. Не можех да ги оставя на Еси, защото тя бе заета. Не исках и да ги оставям сами, защото вече ги бяхме оставяли и то доста за дълго, А напрежението беше голямо. И така, опитах се да съм любезен, тъй като нямах никаква възможност да се измъкна.

— Искате ли нещо за пиене? — попитах учтиво. — Нещо за ядене? Имаме хубави програми за гледане, стига Еси да не е повредила схемите.

Йе-ксинг ме прекъсна с въпрос:

— Къде отиваме, господин Бродхед?

— Ами… — проточих аз и се усмихнах… весело; любезен домакин, опитва се да накара гостите си да се отпуснат, дори когато задават въпрос, на който не е измислил отговора, защото е мислил за много други по-неотложни неща. — Предполагам въпросът е къде вие бихте искали да отидете. Искам да кажа, изглежда няма никакъв смисъл да препускаме подир платноходката.

— Така е — съгласи се Йе-ксинг.

— В такъв случай, струва ми се, това зависи от вас. Не мисля, че бихте желали да останете в караулното помещение… — напомних им, че в края на краищата бях направил услуга на всички.

— Определено не — отново отговори Йе-ксинг.