Фредерик Пол - Гейтуей III

— Той не може да реши на коя трябва да е верен — каза мъдро Еси, — а Оди е от онези хора, които искат да са верни на жената.

Разбирах достатъчно добре положението, дори по-добре от другите пътници, които страдаха поради този проблем.

Но имаше една дума в това твърдение, която не се отнасяше за мен, и тя бе думата „страдам“. Аз не страдах. Аз се радвах. Радвах се и на Еси, защото решихме проблема с настаняването, като избягахме от него. Двамата с Еси заехме каютата на капитана и се заключихме. Казахме си, че правим това, за да оставим тримата ни гости сами да изберат как да си решат проблема. Беше разумно основание. Бог ми е свидетел, че на тях им бе необходимо време за това, защото тлеещата междуличностна динамика беше достатъчна да взриви звезда. Но ние имахме и други основания, най-голямото от които беше, че по този начин можехме да се любим.

И се любихме. Ентусиазирано. С голямо удоволствие. Човек не би допуснал такова нещо след четвърт столетие съвместен живот… и на нашата възраст. А като се вземе предвид и колко добре се познавахме, и колко си бяхме омръзнали, и колко бяха повяхнали личните ни атрибути… ще си помислите, че имахме много малък стимул да го вършим. Грешите. Бяхме страхотно мотивирани.

Може би се дължеше на относително претъпканите каюти на „Истинска любов“. Усамотени в отделна каюта с анизокинетично легло, любовта ни имаше привкус на тийнейджърски флирт край градинската порта с мама и татко зад стъклото на прозореца. Много се смяхме, когато леглото се клатеше изкусно… А дали страдах? Не бях забравил Клара. Тя непрекъснато се появяваше в ума ми, често в най-интимните моменти.

Но на леглото до мен беше Еси, а не Клара.

И така, лежах на леглото, потръпвах от време на време, чувствах как в отговор леглото се оттегля надолу, а после се връща нагоре и удря сгушената до мен Еси, която също леко потръпваше… приличаше на игра на билярд, когато трите топки са докарани до ръба на масата, само че вместо топки, предметите бяха по-интересни… и си мислех спокойно и с умиление за Клара.

В този момент бях сигурен, че всичко ще се оправи.

Какво, в края на краищата, не беше наред? Само любовта. Само това, че двама души се обичаха. Но в това нямаше нищо лошо! Беше сложно, разбира се, тъй като единият от тези двама, т.е. аз, може би беше част от други двама, които също се обичаха. Но това можеше да се реши… по един или друг начин… нали? Любовта движи Вселената. Любовта ни накара да се усамотим двамата с Еси в капитанската каюта. Любовта бе накарала Оди да последва Доли до Върховното военно командване. И някакъв вид любов беше причина Джени да тръгне с него. И поради друг вид любов, или може би същия, Доли се бе омъжила за него, защото една от функциите на любовта несъмнено е да даде на човека друг човек, за да организира неговия или нейния живот. А навън, някъде в огромните газообразни звездни простори (макар че в онзи момент не знаех) Капитана тъгувал за любов. И дори Уон, който никога не бе обичал друг, освен себе си, фактически претърсваше Вселената, за да намери някого, когото обича. Виждате ли какво прави любовта?

— Робин? — промълви сънливо Еси до ключицата ми. — Беше чудесен! Моите поздравления!

Тя, разбира се, също говореше за любов, макар че в този случай аз реших да го приема като комплимент за моите умения да я демонстрирам.

— Благодаря — казах.

— Това ме кара обаче да ти задам един въпрос — продължи Еси и се отдръпна назад, за да ме погледне. — Възстанови ли се напълно? Червата ти в добро състояние ли са? Какво казва Алберт?

— Чувствам се отлично — отвърнах аз и наистина беше така. Наведох се и я целунах по ухото. — Надявам се останалата част от света също да е добре.

Еси се прозина и се протегна.

— Ако имаш предвид кораба, Алберт ще се оправи с пилотирането.

— Ах, да, но ще може ли да се оправи с пътниците?

Тя се обърна сънливо.

— Попитай го — отвърна Еси.

— Алберт? — извиках аз. — Ела да ни кажеш! — Погледнах към вратата, любопитен да видя как ще се появи този път през истинска, заключена врата. Измами ме. Чух извинително да се окашля, обърнах глава и го видях да седи върху тоалетната масичка на Еси, извърнал свенливо поглед.

Еси ахна и придърпа чаршафа, за да скрие хубавите си гърди.

Беше смешно. Никога по-рано не си бе правила труда да се завива пред някоя от собствените си програми. Но най-смешното беше, че по това време не ми се стори странно.

— Извинявайте, че нахълтах, скъпи приятели — каза Алберт, — но Робин ме повика.