Фредерик Пол - Гейтуей III

— Не е предвидено да си изтървава нервите — отбеляза мрачно Еси.

Но ги беше изтървал. И шокът от това не представляваше нищо, когато открихме, че екранът, а също и пултът за управление, не реагират на контролните уреди.

Алберт ги бе блокирал. Ние се движехме с равномерно ускорение към нещо, което не знаехме какво е.

Телефонът в кораба на Уон иззвъня. Всъщност нямаше телефон и разбира се, той не звънеше. Но имаше сигнал, който показваше, че някой отправя съобщение към кораба по радиото със свръхсветлинна скорост.

— Изключи го! — извика Уон възмутен, задето го бяха събудили. — Не искам да говоря с никого! — А след това, вече поразсънен, той бе не само ядосан, но и озадачен. — Беше изключен — каза Уон, загледан в апарата и по лицето му се изписаха всички нюанси на страха.

Онова, поради което Уон ми беше по-малко омразен, бе страхът, който винаги го преследваше. Небето ми е свидетел, че той беше звяр. Беше груб. Беше крадец. Интересуваше се само от себе си. Но това означаваше, че Уон бе такъв, каквито сме били ние някога, преди да бъдем приобщени към обществен живот от нашите родители и другари, и училище, и полиция. За него никой не се бе грижил и затова той все още беше дете.

— Не искам да говоря с никого! — изкрещя Уон и събуди Клара.

Сега мога да видя Клара такава, каквато беше тогава, тъй като вече мога да виждам много от онова, което по-рано бе скрито за мен. Тя беше уморена, раздразнена, готова да издържи всичко, което можеше да поиска от нея Уон.

— Просто отговори — предложи Клара. Уон я погледна, сякаш бе ненормална.

— Да отговоря? Разбира се, че няма да отговоря! В най-добрия случай е някой бюрократ, който се оплаква, че не съм спазил точно процедурите…

— Който се оплаква, че си откраднал кораба — коригира го тя тихо и отиде до радиото със свръхсветлинна скорост. — Как се включва за предаване? — попита Клара.

— Не бъди глупава! — извика той. — Почакай! Спри! Какво правиш?

— С този ключ ли? — настоя тя. Ревът му бе достатъчен отговор. Уон скочи в тясната каюта, но Клара беше по-едра от него и по-силна. Тя го отблъсна. Сигналът спря. Златната светлина изгасна. Уон неочаквано се успокои и високо се засмя.

— Хо-хо-хо, каква си глупачка! Няма никой отсреща — заключи той.

Но грешеше. Чу се съскащ глас, след това разбираеми думи… по-точно почти разбираеми. Един писклив и странно напрегнат глас каза:

— Аз фравя тебе никакъв лошо.

Клара доста се измъчи докато разбере чутото, а когато го разбра, то не постигнало желания ефект. Кой е този, който има такъв глас? Някой непознат със страхотен говорен дефект, опитващ се да каже: „Няма да ти сторя нищо лошо?“ И защо трябва да казва това? Да я увери, че не я застрашава? Да чуеш това, когато няма никаква причина да мислиш, че си застрашен, не е голямо успокоение.

Уон се намръщи.

— Кой е? — извика той остро и започна да се поти. — Кой си ти? Какво искаш?

Не последва никакъв отговор. Причината да няма отговор беше, че Капитана изчерпа целия си речников фонд от английски език и бе зает с репетиране на следващата си реч. За Уон и Клара обаче тази тишина беше изпълнена с по-голямо значение от думите.

— Екрана! — извика Уон. — Глупава жено, използвай екрана и разбери какво е това!

Мина известно време, докато Клара натисне подходящите копчета. Тя бе започнала да се учи да използва хичиянски видеоекран едва при това пътуване, тъй като по нейно време никой не знаеше как се работи с него. Той светна, изясни се и се появи кораб, голям. Най-големият кораб, който Клара бе виждала, много по-голям от петместните, които използваха на Гейтуей по нейно време.

— Какво… Какво… Какво… — скимтеше Уон и едва на четвъртия опит успя да довърши въпроса си: — Какво е това?

Клара не отговори. Не знаеше. Тя обаче се страхуваше. Страхуваше се, че това е гледката, която всички изследователи на Гейтуей мечтаеха да видят и от която се страхуваха, и когато Капитана довърши репетицията и произнесе следващата си реч, тя стана сигурна:

— Аа… идв… на бо-рд… првас.

Идва на борда! Клара знаеше, че не беше невъзможно при максимална скорост един кораб да приеме на док друг кораб. Вече бе правено. Но нямаше земен пилот с голям опит за тази маневра.

— Не му позволявай да се скачва! — изпищя Уон. — Бягай! Скрий се! Направи нещо! — Той погледна ужасен Клара и се хвърли към пулта за управление.

— Не ставай глупав! — извика тя и скочи да го спре. Клара беше силна жена, но в случая не успя да постигне нищо. Обхваналият го ужас даде сила на Уон. Той я отхвърли, разплакан от страх, и скочи при пулта.