Фредерик Пол - Гейтуей III

Но преди всичко там имаше хичиянци.

Хичиянци! Полумитичните, смущаващи, почти божествени хичиянди! Никое човешко същество не ги бе виждало дори на снимка. И там беше тя, Джел-Клара Моинлин, с пет от тези същества, около нея… мърморещи и съскащи, и чуруликащи, и миришещи доста странно.

Те й изглеждаха странно. Бяха по-дребни от хората и много широкият таз им придаваше походка на движещ се скелет. Кожата им бе гладка като пластмаса и предимно тъмна, макар че имаше петна и завъртулки от ярко златно и червено, които приличаха на индианска бойна украса. Физически не бяха просто слаби. Бяха мършави.

Нямаше много плът по бързите им, силни крайници и пръсти. Приличащите на изрязани от лъскава пластмаса лица бяха достатъчно пластични, за да придобиват различни изражения… макар Клара да не беше сигурна за значението на тези изражения.

И под чатала на всеки мъж или жена се олюляваше нещо голямо с конусообразна форма.

———————————————

В продължение на десетилетия хичиянските „молитвени ветрила“ бяха загадка. Ние не знаехме, че това е техен еквивалент на книги и бази данни, защото най-големите умове на времето (включително и моят) не можеха да намерят начин да ги прочетат или дори да разберат, че те съдържат нещо, което да се прочете. Причината беше, че това можеше да стане само в присъствие на фон от микровълънова радиация. Самите хичиянци нямат проблеми, защото конусите под краката им през цялото време генерират подходяща радиация. По такъв начин те са винаги в контакт с ветрилата с данни, които съдържат съхранените памети на техните предци… държани в конусите. Човешките същества могат да бъдат извинени, задето не са се досетили, че хичиянците носят данните между краката си, защото човешката анатомия не позволява такова нещо. (Извинението за мен е по-малко очевидно.)

———————————————

Отначало Клара помисли, че това е част от техните тела, но когато един от хичиянците изчезна в помещение, което приличаше на някакъв вид тоалетна, той свали и остави конуса. Дали бе нещо като раница? Портфейл? Кожено куфарче за книжа, моливи и закуска? Каквото и да беше, те можеха да го свалят, когато си поискат. А когато беше на тялото им, то обясняваше една голяма загадка от хичиянската анатомия, а именно как могат да седят на онези невероятно неудобни седалки с V-образна форма. Тези конуси запълваха V-образната празнина. Самите хичиянци седяха удобно върху конусите. Клара поклати глава удивена… толкова много безплодни допускания и шеги по този въпрос на Гейтуей, без някой да се досети.

Тя почувства дъха на Уон върху врата си.

— Какво правят? — попита той.

Клара почти бе забравила, че Уон бе там, толкова беше запленена от онова, което виждаше. Това не бе благоразумно. Кой можеше да каже какво ще направят тези чудовища с пленниците си?

Но кой можеше да каже и какво правеха те в момента? Всичките се вълнуваха и цвъртяха възбудено, четиримата по-едри отрупани около по-малкия пети, онзи със сините и жълти знаци по неговите… не, определено по нейните горни ръце. Никой от петимата не обръщаше никакво внимание на хората. Те разглеждаха съсредоточено изобразената на дисплея звездна карта, която се стори на Клара смътно позната. Група звезди и около тях куп от предупредителни знаци… Уон не беше ли показвал такава карта на своя екран?

— Гладен съм! — изръмжа намусено в ухото й Уон.

— Гладен! — Клара се отдръпна от него, колкото изненадана, толкова и възмутена. Гладен! На нея стомахът й почти се обръщаше от страх и безпокойство… и от странната миризма, като смес от амоняк и гниещи остатъци, която изглежда идваше от хичиянците. Освен това трябваше да отиде до тоалетната… а това животно не можеше да мисли за нищо друго, освен че е гладно!

— Млъкни, моля те — скастри го тя през рамо и с това предизвика неизменната ярост на Уон.

— Какво? Да млъкна? — възмути се той. — Не аз, ти млъкни, глупава жено! — Той се опита да се изправи над нея, но само се надигна на колене и бързо се търколи на пода, защото един от хичиянците повдигна глава и тръгна към тях.

Хичиянецът се надвеси над хората за момент, широката му уста с тесни устни се движеше, сякаш репетираше онова, което се канеше да каже.

— Бъдете справедливи — произнесе той ясно и махна с костеливата си ръка към екрана.

Клара преглътна нервния смях, който напираше да изскочи от гърлото й. Справедливи! Към кого? За какво?

— Бъдете справедливи — каза отново хичиянецът, — защото това са бий-бий-ци.