Фредерик Пол - Гейтуей III

— Чувствам се чудесно, Еси — заявих. Не беше съвсем лъжа… малко нежелателно мислене, може би, но не бях сигурен, че съм болен. — Предполагам, че трябва да бъда прегледан, но сега, когато Алберт отказва…

— За преглед? Алберт? Кому е притрябвал? — Протегнах шия озадачен, за да погледна Еси. — За преглед е достатъчна само медицинската подпрограма — отсече тя категорично.

— Медицинска подпрограма ли?

Еси тропна с крак.

— Медицинска програма, юридическа програма, секретарска програма… всичките са подпрограми на програмата „Алберт“, но с отделен достъп. Веднага извикай медицинската програма!

Гледах я слисан. За момент не можех да говоря. Умът ми блуждаеше.

— Направи каквото ти казах! — изкрещя тя и аз най-после си възвърнах гласа.

— Не медицинската програма! — възразих аз. — Има нещо по-добро! — Обърнах се и извиках в разредения въздух: — Зигфрид фон Шринк! Помощ! Имам спешна нужда от теб!

Имаше време при моите психоаналитични сеанси, когато стоях като на тръни, докато чаках Зигфрид да се появи. Понякога трябваше наистина много да чакам, защото през онези дни Зигфрид беше закърпен от хичиянски схеми и човешки програми, а не представляваше програма, направена от жена ми Еси. Еси бе добра в професията си. Времето на реакция от милисекунди намаля на нано–, пико–, фемтосекунди 33 33 Съответно 10^-9, 10^-12 и 10^-15 секунди. — Б.пр. , така че Алберт реагираше в реално време също като човек… о, по дяволите, не като човек! Много по-бързо от човек!

И така, когато Зигфрид не се появи веднага, изпитах чувството, което човек изпитва, когато при завъртане на ключа, лампата не светва, защото крушката е изгоряла. Човек знае защо лампата не свети и повече не върти ключа.

— Не си губи времето — каза Еси зад мен. Ако за един глас може да се каже, че е бледен, това беше нейният. Обърнах се и й се усмихнах несигурно.

— Предполагам, че нещата са по-лоши, отколкото си мислехме — признах аз. Лицето й наистина беше бледо. — Веднага ме изпълниха спомени — добавих, опитвайки се да отклоня разговора така, че да не трябва да уточняваме колко по-лоши бяха нещата. — Когато се подлагах на психоанализа при Зигфрид, чакането да се покаже беше най-тежката част. Винаги се чувствах напрегнат и… — Започнах да бръщолевя глупости. Можех да продължа така безкрай, ако не бях видял в очите на Еси, че трябва да престана.

Обърнах се и в същия миг чух гласа му.

— Съжалявам, че ти е било толкова тежко, Робин — каза Зигфрид фон Шринк.

Дори за холографска проекция Зигфрид изглеждаше много зле. Беше отпуснал ръце в скута си, седнал неудобно върху нищо. Програмата не се беше постарала да му осигури стол или възглавница. Нищо! Изглеждаше — един от малкото случаи, които си спомням — доста разтревожен. Огледа всички, втренчили очи в него, и въздъхна преди да заговори.

— Е, Робин — започна Зигфрид, — искаш ли да ми кажеш какво те тревожи?

Чух как Оди Уолтърс си пое дъх да му отговори, а Джени цъкна с език да го спре, защото Еси беше поклатила глава. Не ги гледах.

— Зигфрид, стар изнемощял магьоснико, имам проблем, който е точно от твоята област.

Зигфрид ме погледна под вежди.

— Слушам, Робин.

— Става дума за случай на Фюуг 34 34 Фюуг — период, през който пациентът страда от загуба на памет, често започва нов живот и след възстановяване не си спомня нищо от периода на амнезия. — Б.пр. .

— Остър?

— Липса на капацитет — казах аз.

Той кимна, сякаш беше очаквал точно това.

— Предпочитам да не използваш термини от психоанализата, Робин. — Зигфрид пак въздъхна, но продължи да сплита и разплита пръсти в скута си. — Кажи ми, ти ли имаш нужда от помощ?

— Всъщност не, Зигфрид — признах аз. В този момент цялата игра можеше да се провали, Мисля, че едва не се провали. Той замълча за миг, но не остана напълно неподвижен… пръстите му се извиваха и сплитаха, във въздуха блещукаше синя светлина и очертаваше контурите на тялото му, което се движеше. — Един приятел, Зигфрид, може би най-добрият приятел, който съм имал на този свят. В голяма беда е — поясних аз.

— Разбирам — каза той и кимна, сякаш наистина разбираше… което, предполагам, беше доста вярно, — Надявам се знаеш — допълни той, че на приятеля ти не може да се помогне, ако не присъства лично.

— Той присъства, Зигфрид, — тихо промълвих аз.

— Да — отвърна Зигфрид — така си и помислих. — Сега пръстите му бяха спокойни и той се облегна назад, сякаш имаше стол, на който да се облегне. — Предлагам да ми разкажеш… — усмихна се Зигфрид с най-доброжелателната усмивка, която съм виждал през живота си — …и този път можеш да използваш и термини от психоанализата, ако искаш.