Фредерик Пол - Гейтуей III

И тогава фантазията секна, защото се превърна в прекалено персонална реалност, но неочаквано измислих име на кораба. То съответстваше отлично на Еси, без да дублира вече даденото „С.Я.“: „Истинска любов“.

Беше идеално име.

Ако наистина бе идеално, защо остави в мен някакво неясно сантиментално чувство на изоставен от любимата, на меланхолия?

Нямах желание да изследвам тази си мисъл. Във всеки случай сега, когато бях измислил името, трябваше да се свърши много работа: да се извърши поправка в регистъра, да се коригират застрахователните документи на кораба… да се уведоми светът за моето решение, Всичко това можех да възложа на Алберт. Разклатих ветрилото с неговата програма, за да се уверя, че стои здраво в гнездото и го включих.

Не бях свикнал с новия Алберт, затова се изненадах, когато не се появи нито в холобокса, нито до ветрилото, а на вратата на главната каюта. Стоеше там, подпрял лакът на длан, с лула в свободната си ръка и спокойно разглеждаше, като че ли току-що бе влязъл.

— Хубав кораб, Робин — каза той. — Честито!

— Не знаех, че можеш да обикаляш из кораба!

— Всъщност аз не обикалям из кораба, скъпи ми Робин — възрази приятелски той. — Това е част от моята програма за създаване на максимално близка до действителността симулация. Да приличам на дух, излязъл от шишето, не изглежда много реалистично, нали?

— Ти си чудесна програма, Алберт — признах аз, а той се усмихна и допълни:

— И бдителна, ако мога така да се изразя, Робин. Например, вярвам, че добрата ти жена точно в този момент ще влезе. — Той се отмести настрана — съвсем ненужно — и Еси влезе задъхана, опитвайки се да прикрие колко много е разстроена.

— Какво има? — попитах аз, неочаквано разтревожен. Тя не ми отговори веднага.

— Не си ли чул? — отвърна най-после Еси.

— Какво да съм чул?

Изглеждаше едновременно и изненадана, и облекчена.

— Алберт? Още ли не си се включил към мрежата за данни?

— Тъкмо се канех, госпожо Бродхед — отговори той учтиво.

— Не! Недей! Там е… ах… там се извършват някои настройки за приоритетите на Гейтуей. — Алберт замислено сви устни, но си замълча. Аз не бях така мълчалив.

— Еси, изплюй камъчето! Кажи какво има.

Тя седна на мястото на оператора по съобщенията и започна да си вее с ветрило.

— Пристигнал е онзи грубиян, Уон — каза Еси. — Целият астероид говори за това. Изненадана съм, че не си чул. Ух! Толкова тичах! Страхувах се да не се разстроиш.

Усмихнах се добродушно.

— Операцията беше преди седмици, Еси — напомних й аз. — Укрепнах достатъчно… пък и нямам намерение да се паля заради Уон. Имай малко вяра в мен!

Еси ме погледна съсредоточено и кимна.

— Вярно е — призна тя. — Беше глупаво. Връщам се да си продължа работата. — Тя стана и се отправи към вратата. — Но помни, Алберт… никаква връзка с мрежата, докато не се върна!

— Почакай! — извиках аз. — Не съм ти съобщил новината, — Еси се спря и аз гордо обявих: — Измислих име на кораба: „Истинска любов“. Какво ще кажеш?

Трябваше й много време да ми отговори и, докато обмисляше, изразът на лицето й беше повече загадъчен и по-малко доволен, отколкото очаквах. Накрая каза:

— Да, много добро име, Робин. Бог да благослови „Истинска любов“ и всички, които пътуват с него, а? А сега наистина трябва да вървя.

Вече двадесет и пет години живеем заедно, а аз все още не мога напълно да разбера Еси. Така и казах на Алберт. Той седеше спокойно на столчето пред тоалетната масичка на Еси и се оглеждаше в огледалото. Алберт вдигна рамене.

— Мислиш ли, че името не й хареса? — попитах аз. — Според мен е добро!

— И на мен така ми се струва, Робин — съгласи се той, експериментирайки с различни изражения в огледалото.

— Като че ли не желае да разгледа кораба!

— Може да има нещо наум — предположи Алберт.

— Но какво? Честна дума, не мога да я разбера.

— Признавам, че и аз не винаги я разбирам, Робин — каза Алберт, обърна се и ми намигна. — Мислех си, че е така, понеже аз съм машина, а тя е човек. Но защо и при теб се получава същото?

Погледнах го малко раздразнен. После се усмихнах.

— Ти си доста забавен с това ново програмиране, Алберт. Какво научаваш, като се правиш, че се гледаш в огледалото? Зная много добре, че по този начин нищо не виждаш.

— А ти какво научаваш, като гледаш „Истинска любов“, Робин?

— Защо винаги на въпросите ми отговаряш с въпроси? — парирах аз. Алберт се засмя високо. Беше наистина много убедително. При предишната програма той се смееше и дори пускаше шеги, но винаги се разбираше, че се смее картина. Можеше да си мислиш, че е картина, приличаща на истински човек, ако желаеш… обикновено правех така… като изображение на човек на пиезофон. Но нямаше… как да се изразя, нямаше присъствие. Сега го имаше. Разбира се, не можех да го помириша. Но можех да възприема физическото му присъствие в стаята с повече сетива, не само със зрението и слуха. Температура? Усещане за маса? Не зная. Нещо, което ти казва, че с теб има някой.