Фредерик Пол - Гейтуей III

———————————————

— Алберт — промълвих неуверено, — да не искаш да кажеш, че Вселената се свива пред очите ни и ние ще бъдем смазани в… как го наричаш? Клетъчна тъкан?

— Точно така, скъпи момко!

— И това те прави щастлив?

— Изключително! О, разбирам проблема ти — кимна Алберт и спря до вратата, за да ме погледне. — Това няма да се случи скоро. Фактически не по-рано от няколко милиарда години.

Облегнах се назад и го заразглеждах. Трябваше ми време да свикна с този нов Алберт. Той сякаш не забелязваше нищо необичайно. Продължи да бърбори весело за всички представени му полуформулирани идеи, откакто бяха обявени наградите, и за различни негови интересни разсъждения, свързани с тях.

Помислих си нещо.

— Почакай за минутка — казах и се намръщих, защото имаше нещо, което не разбирах добре. — Кога?

— Какво кога, Робин?

— Кога си обмислил всичко това? След нашия разговор ти беше изключен…

— Съвършено вярно, Робин. Точно докато бях „изключен“, както ти се изрази — намигна той, — С новия хардуер и база данни, вградени от госпожа Бродхед, аз не преставам да съществувам дори и когато ме изключиш.

— Не знаех — признах аз.

— Не можеш да си представиш какво удоволствие е за мен! За това съм мечтал през целия си живот. Като млад умирах да седя и само да мисля… да се занимавам с такива неща, като например намиране на нови доказателства на добре известни математически или физически теореми. Сега мога да върша това много по-често и много по-бързо, отколкото като жив! Много съм благодарен на жена ти за тази възможност. — Алберт вирна нос, — А, ето я и нея, Робин. Госпожо Бродхед? Тъкмо исках да ви изкажа голямата си благодарност за новата програма.

Тя го погледна озадачено, после поклати глава.

— Скъпи Робин — започна Еси, — има нещо, което трябва да ти съобщя. Един момент. — Тя се обърна към Алберт и изстреля три или четири изречения на руски. Той кимна. Беше тъжен.

Понякога ми трябва много време, за да проумея нещата, но сега беше очевидно. Ставаше нещо важно и аз трябваше да го науча.

— Хайде, Еси — подканих я разтревожен и дори повече от разтревожен, защото не знаех за какво се тревожа. — Какво става? Да не би Уон да е направил нещо?

— Уон е напуснал Гейтуей и то съвсем навреме, можеш да си сигурен — каза тя тъжно, — тъй като има проблеми с „Геитуей Корп.“, а и с много други. Но не за него искам да ти кажа, а за жената, която видях в моята закусвалня. Страшно много приличаше, скъпи Робин, на жената, която си обичал преди мен — на Джел-Клара Моинлин. Толкова много, та си помислих, че може да й е дъщеря. Погледнах я.

— Какво… Откъде знаеш как е изглеждала Клара, все пак?

— О, Робин — нетърпеливо възкликна Еси. — Живеем заедно двадесет и пет години, а аз съм специалист по информационно-търсещи програми. Нима мислиш, че не съм се постарала да науча как изглежда? Познавам я много добре. Издирила съм всички данни за нея.

— Да, но… тя не е имала дъщеря, знаеш. — Спрях и неочаквано се запитах дали съм сигурен. Бях обичал много Клара, но не за дълго. Беше напълно възможно да е имало някои неща в живота й, за които да не ми е казала.

— Всъщност — започна невинно Еси, — първото ми предположение беше, че може би ти е дъщеря. Теоретично, нали разбираш. Беше възможно. Може да е забременяла от теб, знаеш. Но сега… — Тя се обърна очаквателно към Алберт. — Алберт? Завърши ли проучването?

— Да, госпожо Бродхед. — Той кимна. Изглеждаше тъжен. — В записите на Джел-Клара Моинлин няма нищо, от което да личи, че някога е раждала.

— И?

Алберт се пресегна за лулата си и започна да я върти в ръка.

— Няма никакво съмнение за самоличността, госпожо Бродхед. Пристигнала е преди два дни с Уон…

Еси въздъхна.

— В такъв случай — заяви уверено тя, — жената в закусвалнята наистина е била Клара, а не някаква самозванка.

В този момент, докато се опитвах да възприема казаното, онова, от което се нуждаех повече от всичко на света или във всеки случай най-неотложното, беше успокояващото, облекчаващо присъствие на моята стара психоаналитична програма — Зигфрид фон Шринк.

Клара? Жива? Ако беше истина, какво щях да правя с нея?

Беше много лесно да си кажа, че не дължах нищо на Клара, което да не бях изплатил. Цената, която заплатих, беше продължителна болка, силна и искрена любов, чувство на загуба, което дори след три десетилетия не беше напълно заличено. Тя ми бе отнета, беше отделена от мен с непреодолима пропаст и единствено увереността, която най-накрая придобих, че не бях виновен за случилото се, ми помогна да изживея загубата.