Фредерик Пол - Гейтуей III

Но пропастта по някакъв начин се бе преодоляла сама. Клара беше тук! А аз бях отдавна женен и с подреден живот и без никакво място в сърцето си за жената, на която се бях клел в искрена и вечна любов.

— Има и още — каза Еси и ме погледна. Не следях много внимателно разговора.

— И какво е то?

— Уон е пристигнал с две жени, не с една, Втората е Доли Уолтърс, невярната съпруга на човека, когото видяхме в Ротердам. Млада жена. Плачеше, с размазан на очите грим… хубава млада жена, но в лошо настроение. Американската военна полиция я арестувала, тъй като Уон я оставил без виза. Поговорих с нея.

— Доли Уолтърс?

— О, Робин, слушай внимателно, моля те! Да, Доли Уолтърс. Много малко можа да ми каже, защото военната полиция имаше други планове за нея. Американците искаха да я откарат в Пентагона. Бразилската военна полиция се опита да ги спре. Възникна голям спор, но американците накрая успяха.

Кимнах, за да покажа, че схващам.

— Разбирам. Американците са арестували Доли Уолтърс.

Еси ме погледна загрижено.

— Добре ли си, Робин?

— Разбира се, че съм добре. Само малко съм разтревожен. Надявам се това търкане между американци и бразилци да не попречи за обмяната на данни за терористите.

— Ах — кимна Еси, — сега ми стана ясно. Бях сигурна, че се тревожиш за нещо, но не можех да разбера за какво. — А след това тя захапа устна. — Извини ме, скъпи Робин. Струва ми се, че аз също съм разстроена малко.

Тя седна на края на леглото и се намръщи, когато анизокинетичният матрак я подпря отдолу.

— Първо да преминем към практическите въпроси — предложи Еси и вдигна вежди. — Какво ще правим сега? Алтернативите са следните: първо, да заминем да изследваме обекта, открит от Уолтърс, както бяхме запланували. Второ, да се опитаме да съберем повече информация за Джел-Клара Моинлин. Трето, да хапнем нещо и да лягаме да спим, преди да предприемем каквото и да било… защото — добави укорително тя — не трябва да забравяме, Робин, че ги все още се възстановяваш от голяма коремна операция. Аз лично съм за третата възможност, какво ще кажеш?

Докато умувах върху този труден въпрос, Алберт се окашля и каза:

— Госпожо Бродхед? Дойде ми наум, че няма да е много скъпо, може би не повече от няколкостотин хиляди долара, да се наеме за няколко дни чартърно едноместен кораб и да се изпрати на фоторазузнавателна мисия. — Погледнах го и се помъчих да разбера какво бе намислил. — По този начин — обясни той — ще можем да потърсим обекта, от който се интересувате, да го локализираме и да получим сведения за него. Вярвам, че сега има достатъчно свободни едноместни пътнически кораби. Във всеки случай тук, на Гейтуей, има няколко.

— Чудесна идея! — извика Еси. — Заеми се с изпълнението, Алберт! Приготви ни също нещо вкусно за вечеря на новия кораб „Истинска любов“.

Не изказах никакви възражения, защото бях шокиран. Най-лошото нещо, когато си шокиран, е, че не знаеш, че си шокиран, докато не излезеш от това състояние. Мислех си, че съзнавам всичко. Ядох поднесената ми храна и не забелязах нищо необичайно, докато Еси ме завиваше в темпераментното легло.

— Не казваш нищо — подхвърлих тогава.

— Да, защото последните десет пъти, когато ти говорех, скъпи Робин, ти просто не ме слушаше — отвърна тя, без ни най-малко да ме обвинява. — Ще се видим утре.

Разбрах веднага какво означаваше това.

— Значи имаш намерение да спиш в каютата за гости?

— Да. Не, не съм ядосана, скъпи, дори не съм и огорчена. Просто смятам, че е добре да останеш за малко самичък. Какво ще кажеш?

— Предполагам, че си права. Искам да кажа, да, разбира се, че си права, мила, това сигурно е добра идея — отговорих аз, разбрал, че Еси наистина е разсеяна и дори си помислих, че с това много ме засяга. Хванах ръката й, и я целунах по китката. После я пуснах и се размърдах, за да покажа, че искам да подхвана разговор.

— Еси? Смяташ ли, че трябваше да се посъветвам с теб, преди да дам име на кораба?

Тя сви устни.

— „Истинска любов“ е хубаво име — отбеляза тя с безразличен тон.

Изглежда Еси имаше резерви. Не можех да разбера защо.

— Щях да те попитам — обясних аз, — но ми се стори нетактично. Искам да кажа, да питам лицето на чието име го кръщавам, сякаш питам какво иска да получи за рождения си ден, вместо лично да измисля нещо.

Тя се усмихна и се отпусна.

— Но, Робин, скъпи, ти винаги ме питаш за подаръците. Няма значение, наистина не е толкова важно. А, да, „Истинска любов“ е чудесно име сега, когато зная, че истинската любов, която имаш предвид, съм аз.