Фредерик Пол - Гейтуей III

— Положението се е поизравнило, Алберт. Животът на Гейтуей е станал малко по-сигурен, а на родната планета Земя малко по-несигурен. Може би съществува някакъв закон за запазване на нещастието, който осигурява едно средно ниво на нещастие за всяко човешко същество. Единственото, което можем да правим, е да го пренасяме на едно или на друго място.

— Когато говориш така, Робин — въздъхна той, — се питам дали моите диагностични програми са толкова добри, колкото трябва да бъдат. Сигурен ли си, че не чувстваш болки от операцията? — Беше седнал или изглеждаше седнал на края на пилотската седалка и докато говореше, насочваше кораба ни към пистата за кацане. Знаех, че въпросът му е риторичен. Разбира се, през цялото време той ме наблюдаваше.

Веднага щом кацнахме, извадих от гнездото ветрилото с програмата „Алберт“, взех го в се насочих към довия си кораб.

— Няма ли да се поразходиш? — попита Еси и ме погледна със същия израз като Алберт. — Искащ ли да дойда с теб?

— Много съм развълнуван от новия кораб — отвърнах аз. — Искам да го разгледам. Можем да се срещнем по-късно. — Знаех, че тя изгаря от нетърпение да види как любимите й заведения за бързо хранене работят в тази среда. Разбира се, тогава не знаех на какво може да налети.

И така, не мислех за нищо специално, когато си подадох главата през люка на моята собствена, лична, построена от земни хора яхта за междузвездни пътувания и проклет да съм, ако не бях толкова развълнуван, колкото бях казал на Еси. Искам да кажа, че се бяха сбъдвали детските ми фантазии! Беше истинска. И лично моя! И си имаше всичко!

Или почти всичко. В нея имаше луксозна каюта за собственика с чудесно анизокинетично легло и до нея истинска тоалетна. Имаше добре зареден килер за храна и нещо много прилично на истинска кухня. Имаше и две работни каюти, една за Еси и една за мен, със скрити легла за гости, в случай че се нуждаехме от компания. Това беше първият граждански звездолет с официално одобрена двигателна система за свръхсветлинна скорост, построена от хора… е, някои от детайлите бяха хичиянски, взети от повредени изследователски кораби, но неголямата част бяха човешка изработка. И беше мощен, с голяма и бърза тяга. Имаше място за Алберт — гнездо за ветрило с гравирано върху него име. Пъхнах ветрилото, но не активирах гнездото. Исках да се насладя на обиколката си самичък. Имаше ветрила с музика и пиезовизорът ги просвирваше, и със справочни сведения, и специални програми, които можеха да вършат всичко, което някога бих пожелал да извърша аз или което би могла да направи Еси. Имаше екран за наблюдения, копиран от големия транспортен кораб „С.Я.“ — десет пъти по-голям от малките, мъгляви екрани на изследователските кораби. Имаше всичко, което някога бях мечтал да има един кораб. Фактически единственото, което нямаше, беше име.

———————————————

Един от по-малките артефакти, оставен ни от хичиянците, беше анизокинетичната матрица — прост инструмент, които можеше да преобразува удара в движение с посока обратна на движещата сила. Теорията на този уред се оказа едновременно и фундаментална, и елегантна. Най-популярният продукт, който хората изработиха от анизокинетични материали, бяха матраците за спане с „пружини“, чиято еластична сила е вектор, а не скалар, с което се получава така наречената възбуждаща поддръжка на сексуалната дейност.

Сексуалната дейност! Колко много време прахосва телесният ум за такова нещо!

———————————————

Седнах на края на голямото анизокинетично легло и усетих върху задника си необичаен тласък, защото при свиването на матрака от тежестта на тялото ми еластичната сила се бе насочила изцяло нагоре, вместо встрани, и се замислих върху този проблем. Беше добро място за любов, защото лицето, с което щях да лежа на него, бе онова, на чието име исках да кръстя кораба си. С това име обаче вече бях кръстил транспортния кораб.

Разбира се, съществуваха начини да се реши проблема. Можех да го кръстя „Семя“. Или „Еси“. Или „Госпожа Робинет Бродхед“, макар че последното звучеше много глупаво.

Въпросът не търпеше отлагане. Бяхме приготвили всичко за пътуване. Нищо не ни задържаше на Гейтуей, само че не можех да тръгна с кораб без име. Влязох в каютата за управление и седнах на пилотската седалка. Беше направена за човешки задник и това вече бе огромно подобрение в сравнение със старата конструкция.

Когато бях малко момче, обичах да сядам в мините за храна на кухненския стол пред радарната печка и да си представям, че пилотирам кораб на Гейтуей към далечните граници на Вселената. Това, което правех сега, беше почти същото. Пресегнах се и докоснах колелата за настройка. Представих си, че натискам стартовия бутон и… и… е, просто фантазирах. Въобразявах си, че се нося стремително през Космоса по същия безгрижен, авантюристичен начин, както си го представях като дете. Заобикалям квазари. Нося се към съседните чужди галактики. Влизам в силициевия прашен саван около ядрото. Срещам хичиянци! Влизам в черна дупка…