Фредерик Пол - Гейтуей III

И тогава усети някакво раздвижване. Момичето, което метеше пода, започна да върши това по-старателно и непрекъснато поглеждаше през рамо; хората на бара се изправиха и заговориха по-ясно. Някой бе влязъл.

Беше жена: висока, не млада, красива. Дебели плитки от жълтокафява коса се спускаха на гърба й. Говореше приятно, но авторитетно, както с персонала, така и с клиентите, и в същото време опипваше под лавиците, за да провери дали са мазни, проверяваше коричките на хамбургерите дали са крехки, оглеждаше дали поставките със салфетки са пълни, развърза и отново завърза престилката на момичето с метлата.

Клара я гледаше и в ума й нахлу спомен, който почувства повече като страх. Тя! Онази! Жената, чиято снимка бе видяла в светските хроники на вестниците от библиотеката. „С.Я.Лаворовна-Бродхед открива 54-тото ново заведение за бързо хранене с «ЧОН» в Персийския залив.“ „С.Я.Лаворовна-Бродхед кръщава преоборудван междузвезден транспортен кораб.“ „С.Я.Лаворовна-Бродхед ръководи програмирането за разширяване на мрежата за банки-данни.“

Макар че сандвичът бе почти последната троха храна, която Клара можеше да си купи, тя не успя да се насили да го дояде. Тръгна към вратата с обърната настрани глава, напъха табличката в кошчето за отпадъци и излезе.

Имаше само едно място, където можеше да отиде. Когато видя, че Уон е самичък там, Клара го прие като пряко потвърждение от провидението, че решението й е правилно.

— Къде е Доли? — попита тя.

Той лежеше на хамака начумерен и гризеше прясна папая, купена навярно на такава невероятна цена, каквато Клара не можеше да си представи.

— Аз също бих желал да зная къде е! Ще се оправя с нея като се върне. О, ще я науча аз нея!

— Изгубих си парите — обяви Клара.

Уон презрително вдигна рамене.

— И — изведнъж й дойде наум една лъжа — дойдох да ти кажа, че и ти също изгуби. Канят се да задържат кораба ти.

— Да задържат кораба! — изкрещя той. — Животни! Копелета! Доли трябва да се е раздрънкала за специалната ми апаратура. О, когато се върне, ще й дам да разбере, повярвай ми…

— Не тя, а ти — каза безцеремонно Клара, — защото сигурно си се хвалил наляво и надясно. Имаш само една възможност!

— Една възможност?

— Може би една възможност, ако си достатъчно умен и достатъчно смел.

— Достатъчно умен! Достатъчно смел! Чуваш ли се какво говориш, Клара!? Забрави ли, че първата част от живота си прекарах съвсем сам…

— Нищо не съм забравила — въздъхна тя уморено, — защото ти не ме оставяш да го забравя. Важно е обаче какво ще направиш сега. Натоварил ли си всичко на кораба, всички припаси?

— Припаси? Не, разбира се, че не съм. Не ти ли казах? Сладолед, да, бонбони, да, но шоколадовите сладки с орехи и шоколадите…

— По дяволите твоите шоколади — избухна Клара. — И тъй като Доли не е тук, където й е мястото, да върви по дяволите. Ако искаш да не загубиш кораба си, веднага тръгвай.

— Веднага? Самичък? Без Доли?

— С друга на мястото на Доли — каза категорично Клара. — Готвачка, жена за леглото, някой, по когото да крещиш… имаш го. И то квалифициран. Може би не мога да готвя така хубаво като Доли, но любов мога да правя по-добре. И във всеки случай, по-често. Не забравяй, че нямаш никакво време за мислене!

Уон дълго я гледа. После се усмихна.

— Свали тези сандъци на пода — заповяда той. — И онзи пакет под хамака. Също…

— Почакай — възрази тя. — Физическите ми сили имат граници, знаеш!

— Какви са границите ти — отвърна той — ще разберем по-късно, уверявам те. Сега не е време за спорове. Просто свали хамака, навий го и тръгваме, а през това време ще ти разкажа една история, която чух от Мъртвите преди много години. Двама изследователи открили голям трофей в една черна дупка и не могли да измислят как да го измъкнат навън. Накрая единият казал: „А, сетих се. Ще изпратя любимото си котенце. Просто ще го завържем за трофея и то ще го измъкне.“ А вторият изследовател казал: „О, какъв си глупак! Как може едно малко котенце да измъкне трофей от черната дупка?“ А първият изследовател отвърнал: „Не, ти си глупак. Съвсем лесно, защото, виждаш ли, аз имам камшик.“

Гейтуей ми даде всичките милиони, които имам, но той ми даде също тръпки на страх и отвращение. Връщането там беше като среща с моето минало. Видях себе си като младо, разорено, ужасено, отчаяно човешко същество, чиито единствени алтернативи бяха или да предприеме пътуване, при което може да загине, или да остане на място, където никой не иска да живее. Не се беше променил много. И сега никой не иска да живее на него, макар че непрекъснато пристигат и заминават много туристи. Но поне пътуванията не са така безразсъдно опасни, както навремето. Докато акостирахме, казах на програмата си Алберт Айнщайн, че съм направил философско откритие: