Фредерик Пол - Гейтуей III

Такива заповеди членовете на екипажа никога не бяха чували, но приеха, че Капитана е прав. Полетяха съобщения. На дузина места в Галактиката отдавна бездействащи кораби получиха дистанционно управлявани команди, оживяха. Дълга телеграма бе изпратена на мониторите близо до централната черна дупка, където живееха хичиянците. Първото предупреждение премина през Шварцшилдовата бариера и започнаха да излизат подкрепления. Това беше херкулесова задача за малобройния екипаж, а отсъствието на Туайс се чувстваше по-силно от всеки друг път. Най-после всичко беше свършено и корабът на Капитана пое курс към мястото на срещата.

Когато се сви на топка, за да спи, Капитана усети, че се усмихва. Не беше весела усмивка. Беше гримаса, предизвикана от прекалено болезнен парадокс, за да реагира по друг начин. По време на целия разговор с пленниците се бе страхувал, че те могат да достигнат до нежелано заключение. След като научиха, че Убийците са се скрили в черна дупка, те лесно можеше да заподозрат, че хичиянците са направили същото и така основната тайна на хичиянската раса да бъде разкрита.

Разкрита! Той бе направил много повече от разкриването на тази тайна. И изцяло на собствена отговорност, без по-високостоящите да одобрят или забранят, Капитана бе разбудил спящата флота и бе извикал подкрепления отвъд хоризонта. Тайната вече бе разкрита. След половин милион години хичиянците излязоха от скривалището си.

Къде бях в действителност? Трябваше ми много време да си отговоря на този въпрос, защото моят наставник го отхвърли като глупав.

— Въпросът „къде“ е глупава човешка грижа, Робин — отговори кисело той. — Концентрирай се! Научи се как да действаш и как да чувстваш! Остави философията и метафизиката за онези дълги вечери на бездействие с лула в ръка и чаша хубава бира.

— Бира, Алберт?

Той въздъхна.

— Електронният аналог на бирата — отвърнали сепнато — е достатъчно „истински“ за електронния аналог на човека. А сега обърни внимание, моля те, на входните сигнали, които ти предлагам. Те са видеоизображения на вътрешността на каютата за управление на „Истинска любов“.

Направих, разбира се, както ми каза. Аз имах не по-малко желание от Алберт да свърша с курса на обучение, така че да продължа самостоятелно… онова, което беше възможно да върша в това ново и ужасно състояние. Но при моите странни фемтосекунди имах достатъчно време да мисля и върху този въпрос, докато най-после намерих отговор.

Бях в рая.

Просто си представете. Имах всички известни ми райски условия. Червата не ме боляха… всъщност нямах черва. Ужасът от смъртта бе преодолян, защото ако дължах нещо на смъртта, вече го бях изплатил и бях оставен на мира. Макар и да не ме очакваше истинска вечност, бях много близко до нея. Знаем, че данните, съхранени в хичиянските ветрила, датират отпреди половин милион години без съществено влошаване… защото имаме оригинални хичиянски ветрила все още годни за употреба… а това е много повече от фемтосекунди. Никакви земни грижи. Никакви грижи изобщо, с изключение на онези, които сам можех да си избера. Рай! Истински рай!

Вие може би не вярвате, защото не приемате, че едно съществуване в безплътната бъркотия на битове данни, запаметени във ветрило, може да съдържа в себе си нещо наистина „райско“. Напълно ви разбирам, защото на мен също ми беше трудно да го приема. Да, „реалността“ е… „наистина“… нещо субективно. Ние, хората от плът и кръв, „наистина“ възприемаме действителността само от втора или трета ръка, като аналогия, представена ни от нашите сензорни системи върху нервните окончания на собствените ни мозъци. Алберт винаги го е твърдял. Беше вярно… или почти вярно… не, беше повече от вярно, в някои отношения, защото ние, безтелесните, имаме по-голям избор от реалности от вас.

Но ако все пак не ми вярвате, не мога да ви се сърдя. Колкото и да си повтарях, че е рай, не го намирах за много райско. Никога по-рано не ми беше идвало наум колко ужасно неудобно е… във финансово, юридическо и в много други отношения, не на последно място и в семейно… да си мъртъв.

И така, да се върнем на въпроса. Къде всъщност бях? Как къде, в действителност бях у дома. Веднага щом съм си отишъл… е… щом съм умрял, Алберт от разкаяние поел обратен курс. Пътувахме доста време, докато се върнем на Земята, но аз не вършех нищо специално. Просто се учех да се преструвам на жив, макар фактически да не бях. През цялото време на обратния полет се упражнявах, защото беше много по-трудно да се родиш в запаметяващо устройство на ветрило, отколкото по стария биологичен начин… трябваше активно да участвам в раждането, нали разбирате. Всичко около мен беше много по-огромно. В известен смисъл бях ограничен до ветрило с данни, хичиянски модел, с обем не повече от хиляда кубически сантиметра и в този си вид бях изваден от гнездото и прекаран през няколко митници обратно на старото място на Тапанско море така лесно, както вие бихте пренесли допълнителен чифт обувки. В друг смисъл бях по-огромен от галактиките, защото можех да ползвам данни от всички ветрила в света. По-бърз от сребърен куршум, по-подвижен от живак, мълниеносен като светкавица… Можех да отида навсякъде, където бяха ходили хичиянци и хора, чиито памети са съхранени в запаметяващи устройства, а това включваше всички места, за които някога бях чувал. Слушах легендите на блатните от платноходката и участвах с първите хичиянски изследователи, които са пленили австралопитеките, в търсенето на интелигентна форма на живот. Бъбрех с Мъртвите от хичиянския рай (бедни неразбираеми нещастници, толкова лошо и набързо съхранени от недобри специалисти, но все още спомнящи си какво е да си жив!) Всъщност няма значение къде съм ходил. И без това нямате време да ме изслушате. И всичко това беше лесно.