Фредерик Пол - Гейтуей III

Ако имах тяло, с което можех да си послужа, щях да бъда изкушен да го ударя… и ако Алберт имаше тяло, което да ударя.

— Ти си по-луд от мен — извиках.

Чу се тихо кикотене на призрак.

— Не съм по-луд, Робин. Само съм луд. Ти ще можеш да й говориш, както аз говорех с теб, докато ти беше още… жив. Обещавам ти, Робин. Всичко ще мине благополучно… смятам.

— Не мога.

Пауза.

— Не е лесно — призна той. — Но си помисли. Аз мога. Така че не мислиш ли, че ти също можеш да го постигнеш, просто като компютърна програма, както го правя аз?

— Не ми се присмивай, Алберт! Разбирам какво казваш. Ти смяташ, че аз мога да се покажа като холограма и да общувам в реално време с живи хора! Но аз не зная как да го направя.

— Да, наистина още не знаеш, Робин, защото съответните подпрограми още не съществуват в твоята програма. Но аз мога да те науча. Ти ще можеш да се показваш. Може би без тази естествена грациозност и подвижност, каквито имат моите изображения — похвали се той, — но във всеки случай съвсем приличен. Готов ли си да започнеш да се учиш?

Гласът на Еси или онзи глас, който беше деформирано копие на нейния, прошепна:

— Моля те, направи го, Робин, защото те чакам с нетърпение.

Колко уморително е раждането! Уморително за новороденото дете и още по-уморително за страничния наблюдател, който не го изживява, а само слуша безкрайните мъки.

Те бяха безкрайни и изпъстрени от постоянното гълчене на акушерките.

„Ти можеш да го направиш“, обещаваше копието на Еси от едната ми страна (ако си представим за момент, че имам „страна“) и „по-лесно е, отколкото изглежда“, твърдеше гласът на Алберт от другата. Няма двама души във Вселената, чиято дума да съм готов да приема с по-голямо доверие от техните. Но бях изчерпал цялото си доверие. Не ми беше останало нито капка и бях изплашен. Еси? Това бе абсурдно.

Защото виждах каютата така, както Алберт винаги я е виждал. Нямах перспективата на две фокусиращи се очи и чифт уши, разположени в конкретни точки от пространството. Виждах и чувах всичко едновременно. Много отдавна онзи стар художник, Пикасо, бе рисувал така картините си, с безразборно разхвърляни части от човешкото тяло. Всички нарисувани, но в произволен ред, така че нямаше една преобладаваща форма, която може да се познае, а безпорядъчна мозайка от части на човешкото тяло. Бях посещавал Лондонската галерия „Тейт“ с Еси и бях разглеждал такива картини. Дори ми бяха доставяли известно удоволствие. Бяха много забавни. Но да виждаш реалния свят, разпръснат по такъв начин, като части на разглобена машина… това никак не беше забавно.

— Позволи ми да ти помогна — прошепна аналогът на Еси. — Виждаш ли ме там, Робин? Заспала съм на голямото легло. Будувах много дни, Робин, за да прелея твоето старо органично „аз“ в чудесно ново ветрило и сега съм изморена, но виж, премествам си ръката да се почеша по носа. Виждаш ли ръката? Виждаш ли носа? Разпознаваш ли ги? — После се чу призрачно кикотене. — Разбира се, че ги виждаш, Робин, защото това съм аз.

Трябваше да мисля и за Клара — ако тогава знаех достатъчно за нея, за да я мисля, не точно за Клара, а за Уон (в действителност едва ли си струваше да мисля за него), а също за Капитана и неговите хичиянци, за които си заслужаваше човек да мисли. Но тогава и това не знаех. Вече наистина бях всеобхватен, но още не бях станал по-умен.

И, разбира се, бях ангажиран със собствените си проблеми, макар че ако Капитана и аз се познавахме и можехме да правим сравнение, щеше да бъде интересно да видим чии проблеми са по-големи. Проблемите и на двама ни бяха прекалено големи, прекалено много, за да могат да се решат.

Физическата близост на двамата пленници беше един от проблемите му. За неговите костеливи ноздри те воняха. Бяха физически отблъскващи. Отпуснати, едри. Полюшващи се тлъстини и провиснали меса обезобразяваха чистите линии на телата им… единствените толкова големи хичиянци бяха малкото умрели от израждане — най-лошото заболяване, което познаваха. Но дори и мъртви, те не миришеха така лошо. Дъхът на хората беше гранив от гниеща храна. Гласовете им стържеха като циркуляри. Гърлото го заболя от напрягане да произнася кънтящите срички на техния отвратителен, несъвършен език.

Според възгледите на Капитана пленниците бяха опасни не на последно място и поради това, че не можеха да разберат по-голяма част от казаното от него. Когато се опитваше да им обясни на каква опасност бяха изложили себе си… да не говорим за хичиянците в тяхното убежище… първият им въпрос бе: „Вие хичиянци ли сте?“