Фредерик Пол - Гейтуей III

Но имаше ли някакъв начин да се научи мъртвия да живее?

Нямах особено желание да съм жив през следващата малка вечност. Според времето на Алберт и на цезиевите часовници, с които се установяваше единно време във всички достигани от човека части на Галактиката, бяха изминали, каза той, малко повече от осемдесет часа. Според неговото време. Не и според моето. Според моето това нямаше край.

Макар да помня много добре, някои неща не са ми съвсем ясни. Не поради липса на капацитет. От липса на желание, а също и заради скоростта. Нека да обясня. Обменът на битове и байтове в запаметяващото устройство става много по-бързо, отколкото в органичния живот, който напуснах. Той замъглява миналото със слоеве от нови данни. И, знаете ли, това е справедливо, защото колкото по-отдалечен е този ужасен преход от моето „сегашно състояние“, толкова повече ми харесва.

Макар и да не изпитвам желание да издиря някои от най-ранните части на тези данни, първата, в която желая да погледна, е голяма. Колко голяма ли? Голяма!

Алберт казва, че се държа антропоморфно 39 39 Човекоподобно. — Б. пр. . Сигурно. И какво лошо има в това? В края на краищата по-голямата част от живота си съм прекарал сред хора, а старите навици трудно се забравят. Така че когато Алберт ме стабилизира и станах… предполагам, че единствената дума е всеобхватен… визуализирах себе си като човешко антропоморфно същество. Приемайки, разбира се, че това същество е по-огромно от галактиките, по-старо от звездите и има знанията на всичките милиарди човешки същества, живели преди него. Видях нашата Локална група — Галактиката ни и нейните най-близки съседи — като един малък тромб в съсирващото се море от енергия и маса. Можех да видя всичко. Но онова, което исках да видя, беше моят дом, майката Галактика и до нея М-31 и Магелановите облаци, и всички други малки облаци, и мъглявини, и туфи, и мъхове от изтичащ газ и звездна светлина. И антропоморфната част от моето същество е… че се пресегнах да ги докосна, да ги хвана в шепата си, да прекарам пръсти по тях, като че ли бях Бог.

Всъщност не бях бог, дори не приличах достатъчно на бог, за да мога наистина да докосна някои галактики. Не можех изобщо да докосна нещо, нито имах с какво да го докосна. Всичко беше илюзия и оптика, като паленето на лулата на Алберт. Там нямаше нищо. Нито Алберт, нито лула.

Нито съществувах аз. Наистина нямаше нищо. Не можех да действам като бог, защото не съществувах осезаемо. Не можех да създавам небеса и земи нито да засегна дори най-малка част от тях по някакъв физически начин.

Но можех чудесно да ги виждам. Отвън или отвътре.

Можех да стоя в центъра на моята родна система и да гледам, да надничам покрай Масей 1 и 2, покрай милиони и зилиони други групи и галактики, простиращи се по необятните простори до оптическите краища на Вселената, където летящи звездни купове се отдалечаваха по-бързо от светлина и не можеха да се видят… И отвъд тях, макар че онова, което можех да „видя“ отвъд оптическата граница, всъщност не беше нищо повече от хипотеза в хичиянските памети, от които черпех информация.

Защото, разбира се, това беше всичко. Старият Робин не се бе увеличил неочаквано до безкрайност. Това бяха само частични останки от Робинет Бродхед, който в този момент не беше нищо повече от хаос от битове верижна памет, плуваща в море от запаметени данни в библиотеката на „Истинска любов“.

Един глас прекъсна моя унес за безкрая и вечността.

Беше Алберт.

— Робин, добре ли си?

Не исках да го лъжа.

— Не. Дори никак.

— Ще се оправиш, Робин.

— Надявам се — отвърнах аз. — …Алберт?

— Да?

— Не те обвинявам, че полудяваш, ако това става с теб.

За момент настъпи тишина, след това избухна силен смях.

— Робин — каза Алберт, — ти още не си видял какво ме накара да полудея.

Не мога да кажа колко продължи това. Не зная дали концепцията „време“ означава нещо, защото на електронното ниво, където живея, мащабът на времето не се покрива добре с нищо „реално“. Много време се прахосва. Съхранената в запаметяващите устройства интелигентност няма ефективността на човешкия ум. Един алгоритъм не е добър заместител на връзката между невроните, по която се предават нервните импулси в човешкия мозък. От друга страна в областта на субчастиците, където фемтосекундата е единица за време, която може да се почувства, процесите протичат много по-бързо. Не е трудно да се пресметне, че сега живея между десет и хиляда пъти по-бързо, отколкото преди.