Фредерик Пол - Гейтуей III

— Алберт — помолих го аз, — не е време да ми разказваш твоите дълги брадати анекдоти!

— Не, това не е анекдот. Това е психологически експеримент. Той дава добри резултати при кучета… не зная дали някога е използван с възрастни хора, но нищо не ни пречи да го изпробваме. Ето какво ще правиш. Започни да се движиш в някоя посока. Ако посоката е правилна, аз ще ти казвам да продължаваш. Когато престана да ти казвам да продължаваш, ще спреш. Търси. Опитвай различни неща. Когато новото нещо, което вършиш, или новата посока, в която търсиш, е вярна, аз ще ти казвам да продължаваш. Можеш ли да го направиш?

— А ще ми дадеш ли захарче, когато свърша, Алберт? — попитах аз.

Холограмата тихо се изкикоти.

— Най-малкото електронен аналог на захарче, Робин. Сега започвай.

Да започна да търся! Как? Нямаше смисъл да питам, защото ако Алберт можеше да ми каже с думи „как“, нямаше да се налага да опитваме трика на дресьора. И така, започнах… да върша разни неща.

Не мога да ви кажа какво точно вършех. Може би ще мога да ви поясня с някоя аналогия. Като ученик в часа по естествени науки ни запознаха с електроенцефалографски скенер, който показва генерираните от мозъка алфа вълни. Казаха ни, че е възможно да накараме вълните да се разпространяват по-бързо, да стават по-големи… да се увеличава честотата или амплитудата им… но не можеха да ни кажат как да го правим. Всички деца се изпробвахме и фактически всеки успя да ускори следата на синусовата крива на екрана, но нямаше двама души, които да кажат, че са го постигнали по един и същи начин. Един каза, че е задържал дъха си, друг, че е напрегнал мускулите си, трети, че си е мислел за ядене, а четвърти, че се е опитал да се прозее, без да отваря уста. В действителност никое от тези неща не беше извършено. И всичките бяха подействали. Онова, което аз вършех сега, също не беше реално, защото нямаше нищо реално, с което да го направя.

Но аз се движех. По някакъв начин се движех. И през цялото време Алберт казваше:

— Не. Не. Не. Не, това не е. Не. Не…

А след това:

— Да! Да, Робин, продължавай да го правиш!

— Продължавам!

— Не приказвай, Робин. Просто продължавай да го вършиш. Продължавай да го вършиш. Продължавайдавършишпродължавайдавършишпродължавай… не. Спри.

— Не.

— Не.

— Не.

— Не… да! Продължавайдавършишпродължавайдавършишпродължавай… не… да! Продължавай да вършиш… стоп! Това тук, Робин. Книгата, която трябва да отвориш.

— Тук? Това нещо тук! Този глас, който звучи като…

Спрях. Не можех да продължа. Виждате ли, аз приех факта, че съм мъртъв, че съм само запаметени електрони във ветрило за данни, способен да разговарям само с електронна памет или с неживи личности като Алберт.

— Отвори книгата! — заповяда той. — Остави я да ти говори!

Тя не се нуждаеше от разрешение.

— Здравей, Робин, любов моя — поздрави ме неживият глас на скъпата ми жена, Еси… странен, напрегнат, но несъмнено нейният. — Сега се намираме в чудесно място, нали?

Не мисля, че нещо, дори разбирането за собствената ми смърт, беше за мен такъв ужасен шок, както откритието, че Еси е между мъртвите.

— Еси — извиках аз — какво се е случило с теб?

И веднага се чу гласът на Алберт, загрижен, бърз:

— Тя е добре, Робин. Тя не е мъртва.

— Но тя сигурно е мъртва! Тя е тук!

— Не, мило момче, в действителност не е тук — отвърна Алберт. — Нейната книга е тук, защото тя частично въведе себе си в памет, като част от експериментите по проекта „Живот след смъртта“. И също като част от експериментите, в резултат на които аз съм в настоящия си вид.

— Мръсно копеле, накара ме да мисля, че е мъртва!

Той отвърна тихо:

— Робин, ти трябва да преодолееш тази мания за телесна биология. Има ли значение, ако в допълнение на версията, под която е съхранена госпожа Бродхед тук, все още се извършва метаболизъм на органично ниво?

И тогава прозвуча странният глас на Еси:

— Бъди търпелив, Робин. Бъди спокоен. Всичко ще бъде наред.

— Много се съмнявам, скъпа — възразих тъжно аз.

— Повярвай ми, Робин — прошепна Еси. — Слушай Алберт. Той ще ти каже какво да правиш.

— Най-трудната част мина — увери ме Алберт. — Извинявам се за травмите, които преживя, но те бяха необходими… мисля аз.

— Ти мислиш.

— Да, само мисля, Робин, защото това никога не е било правено преди и ние работим пипнешком. Зная, че за теб беше голям шок да се срещнеш по такъв начин със запаметен аналог на госпожа Бродхед, но това ще ти помогне да се срещнеш с нея на живо.