Фредерик Пол - Гейтуей III

Истината е, че точно тогава не бях от значение дори за себе си, защото се намирах извън живота. Много хиляди светлинни години зад нас на Земята генерал Манцберген преследваше друга банда терористи, които бяха отвлекли една совалка, а комисарите бяха хванали мъжа, стрелял по мен. Аз не знаех това, а дори и да го знаех нямаше да ме интересува. Много по-близо, но все пак толкова далеч от нас, колкото е Антарес 37 37 Свръхголяма червена звезда от първа величина в съавездието Скорпион. — Б.пр. от Земята, Джел-Клара Моинлин се опитваше да разбере какво й казват хичиянците. И това не го знаех. А съвсем близо до мен моята деена Еси се опитваше да направи нещо, което никога по-рано не бе правила, макар че тя беше създала процеса, с помощта на Алберт, който съхраняваше цялата процедура в запаметяващото си устройство, но нямаше ръце, за да я приложи. Това щеше много да ме интересува, ако знаех какво правят.

Но не можех да го знам, разбира се, защото бях мъртъв.

Обаче не останах такъв.

Когато бях малък, майка ми ми разказваше приказки. Имаше една за човек, чиито сетива поради някаква причина след мозъчна операция се объркали. Не си спомням от кого е, от Верн, Уелс или някой друг от онези най-големи писатели ог Златния век… някой от тях. Онова, което си спомням, е лайтмотива. Човекът излиза от упойката, вижда звук, чува допир и накрая пита: „Какво мирише виолетово?“

Тази приказка съм слушал, когато бях малък. Сега бях голям. Това вече не беше приказка.

Беше кошмар!

Впечатленията от сетивата ми ме заливаха и аз не можех да кажа какви бяха тези впечатления! И сега не мога да ги опиша по-добре, отколкото бих могъл да опиша… смерглич. Знаете ли какво е смерглич? Не. И аз не зная, защото току-що измислих тази дума. Това е просто дума. Тя няма никакво значение, докато не й се припише такова, както нямат значение цветовете, звуците, наляганията, копнежите… милиард качествени понятия за впечатленията, които достигаха до мен. Не знаех какво означават те. Или какво бяха. И дали ме застрашаваха. Не знаех с какво да ги сравнявам дори. Може би така се чувства новороденото. Съмнявам се. Не мисля, че някой от нас би оцелял, ако беше така.

Но аз оцелях.

Оцелях поради една-единствена причина. Беше невъзможно да не оцелея. Това е най-старото правило в библията: не можеш да накараш бременната жена да забременее и не можеш да убиеш някой, който вече е мъртъв. Аз „оцелях“, защото всички части от тялото ми, които можеха да бъдат умъртвени, вече бяха мъртви.

Представяте ли си картината?

Опитайте се да си я представите. Критикуван. Заплашен с физическо насилие. И преди всичко съзнаващ, че съм мъртъв.

Между другите приказки, които ми четеше майка ми, беше и „Ад“ на Данте и понякога се чудех как е могъл Данте да предвиди как ще се чувствам, защото иначе откъде е взел описанието на ада?

Колко дълго е продължило това не зная, но ми се стори цяла вечност. После всичко изчезна. Ослепителните светлини се отдалечиха и избледняха. Ужасяващите звуци затихнаха, сърбежите, киханията и силното разстройство намаляха.

Дълго време нямаше изобщо нищо, като в пещерите край Карлсбад 38 38 Дълбоки варовикови пещери близо до Карлсбад, Ню Мексико, сега част от национален парк. — Б.пр. в онзи страшен момент, когато изгасват светлините, за да ти демонстрират какво означава „тъмно“. Нямаше никаква светлина. Нямаше нищо, освен някакво далечно объркано мърморене, което можеше да е и циркулация на кръв в чукчетата и наковалните на вътрешните ми уши.

Ако имах уши.

А след това мърморенето заприлича на глас и думи. И някъде много отдалеч чух гласа на Алберт Айнщайн:

— Робин? — Опитах се да си спомня как се говори. — Робин? Робин, приятелю, чуваш ли ме?

— Да — извиках, без да разбера как. — Тук съм! — Сякаш знаех къде е това „тук“.

Последва дълга пауза. После отново дочух гласа на Алберт, все още слаб, но по-близо.

— Робин — каза той, разчленявайки всяка дума, като че ли говореше на малко дете. — Робин. Чуй ме. Ти си спасен.

— Спасен?

— Да, спасен — повтори той. — Аз те спасих.

Не отговорих. Нямах какво да кажа.

— Сега ще те уча какво трябва да правиш, Робин — продължи Алберт, — малко по малко. Бъди търпелив, Робин. Скоро ще можеш да виждаш и да чуваш, и да разбираш.

Търпелив? Какво друго ми оставаше? Нямах никаква алтернатива, освен търпеливо да изслушвам неговите уроци. Вярвах на стария Алберт, дори тогава. Повярвах на думата му, че ще научи глухия да чува и слепия да вижда.