— Аз не само не мога да си го обясня; аз дори не зная какво е кугелблиц.
— О, Боже мой, Робин — възкликна нетърпеливо Алберт, — това вече сме го обсъждали. Черната дупка е резултат от колапса на материя в пространство с изключително голяма плътност. Джон Уилър пръв предсказа съществуването на друга форма на черната дупка, съдържаща не материя, а енергия… толкова много енергия, толкова плътно опакована, че нейната маса привлича пространството около нея. Това се нарича кугелблиц! — Той въздъхна и продължи: — Аз имам две предположения. Първото е, че цялата тази структура е артефакт. Кугелблиц е заобиколена от черни дупки. Според мен, за да привличат свободна материя, каквато няма много, така че тя да не падне в кугелблиц. Второто ми предположение е, че може би ние наблюдаваме липсващата маса.
Подскочих.
— Алберт — извиках, — разбираш ли какво означава това? Ти искаш да кажеш, че някой е направил този кугелблиц? Искаш да кажеш… — Отново подскочих и не довърших изречението.
Не довърших изречението, понеже не можах. Част от причината беше, че в главата ми се въртяха прекалено много ужасни представи. Защото ако някой беше направил кугелблиц и ако той беше част от тази „липсваща маса“, тогава очевидното заключение беше, че някой се меси в законите на Вселената и се опитва да спре разширението и да предизвика свиване по причини, които не можех (тогава) да предположа. Другата причина беше, че паднах.
Паднах, защото краката не ме държаха. Чувствах страхотна болка отстрани на главата, точно около ухото. Пред очите ми притъмня.
Чух гласа на Алберт да вика:
— О, Робин! Не обърнах достатъчно внимание на твоето здравословно състояние!
— Моето какво? — попитах аз. Или по-точно се опитах да попитам. Не излезе добре. Устните ми изглежда не искаха да оформят думите както трябва и неочаквано много ми се доспа. Онази първа бърза експлозия на локализирана болка дойде и отмина, но остана едно далечно чувство на болка, о, да, на голяма болка, не много далечна и бързо приближаваща.
Казват, че съществува селективна амнезия за болката. Човек, не си спомня за извадения болен зъб, освен, почти с умиление, като някакво комично скапано изживяване. Казват, че ако не било така, никоя жена нямало да има повече от едно дете. Предполагам, че за повечето от вас това е вярно. Сигурен съм, че за мен това също е било вярно дълги години, но не и сега.
Сега си го спомням наистина много ясно и, да, почти с хумористично чувство. Случилото се в главата ми си беше осигурило собствена анестезия и изживяното бе неясно. Но аз си спомням особено ясно тази неяснота. Спомням си изплашените разговори и как ме пренесоха на дивана. Спомням си продължителните диалози и боцканията на иглите, когато Алберт ме инжектираше и вземаше проби от мен. И си спомням риданията на Еси.
Тя люлееше главата ми в скута си. Макар че говореше на Алберт и главно на руски, чух достатъчно пъти името си, за да разбера, че говори за мен. Опитах се да я потупам по бузата.
— Умирам — промълвих аз… или се опитах да промълвя.
Тя ме разбра. Наведе се над мен, дългата й коса се разпиля върху лицето ми.
— Скъпи, скъпи Робин — тихо каляваше Еси, — вярно е, умираш. По-точно умира тялото ти. Но това не означава край за теб.
През годините на съвместен живот сме разговаряли на религиозни теми. Познавах нейната вяра. Познавах дори моята. „Еси — исках да кажа аз, — никога досега не си ме лъгала, не трябва да го правиш и сега, за да облекчиш смъртта ми. Няма нищо.“ Но единственото, което излезе от устата ми, беше:
— Наистина ли!
Сълзи капнаха на лицето ми, докато тя ме люлееше и напяваше:
— Наистина не означава край, най-скъпи ми Робин. Има шанс, много добър шанс…
Положих огромни усилия.
— Няма… живот… след смъртта — казах аз силно, с най-добрата артикулация, която успях да си наложа. Може би не беше много ясно, но тя ме разбра. Наведе се и ме целуна по челото. Почувствах устните й да се движат по кожата ми, когато прошепна:
— Да. Има живот след смъртта.
Или може би каза: „Живот след смъртта“.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ИМА ЛИ ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА?
А звездите продължиха да плуват. Те не се интересуваха какво става с едно двуного млекопитаещо интелигентно… е, почти интелигентно… живо същество, просто защото това случайно бях аз. Винаги съм поддържал егоцентричния възглед за космологията. Аз съм в центъра и всичко останало се простира от една или друга моя страна. „Нормално“ е това, което съм аз. „Важно“ е онова, което е свързано с мен. „Значимо“ е онова, което аз възприемам за такова. Този възглед поддържах аз, но не и Вселената. Тя си продължаваше така, сякаш изобщо не бях от значение за нея.
Читать дальше