Фредерик Пол - Гейтуей III

Това се отнася и за скритите безпокойства на Оди Уолтърс. Неговите действия бяха мотивирани и безпокойствата му подхранвани от онова очарователно и желано чувство — любовта. Неговата любов беше разбита също от любов. Той обичаше жена си, Доли, защото се бе научил да я обича, докато бяха женени… Така според неговото виждане трябваше да постъпват женените хора. От друга страна Доли го бе изоставила заради друг мъж (в случая на Уон използвам термина произволно), а Джени Йе-ксинг се бе появила да успокои Оди. И двете бяха привлекателни личности. Но му бяха много. Оди бе моногамен, като мен. Ако искаше да се помири с Доли, трябваше да изостави Джени… а тя беше много мила. Той й дължеше някакво уважение… наречете го любов. Но между него и Джени стоеше Доли. Двамата бяха планирали съвместен живот и той нямаше никакво намерение да го променя, така че това също можеше да се нарече любов. Усложнена от някакво чувство, че трябва да накаже Доли, задето го бе изоставила, и някакво възмущение от Джени, задето пречи… ако си спомняте, аз ви казах, че това са достойни за презрение и абсурдни страни. Усложнени още повече от противоречивите чувства между Доли и Джени…

Сигурно са изпитали облекчение, когато — обикаляйки самоцелно по голямата елипса на една комета, която ги тласкала към астероидите под ъгъл към еклиптиката — разговорите, които водели в момента, били прекъснати от едно възклицание на Доли и потиснат писък от Джени. Оди Уолтърс се обърнал към екрана и видял голям куп от кораби, огромни и многобройни, много, много по-големи от най-големия, виждан някога от човешко същество в слънчевата система на Земята.

Не ще и съмнение, че са си изкарали акъла. Но не повече от нас. По цялата Земя и навсякъде в Космоса, където имаше човешки същества и комуникационните средства предаваха новината. И навсякъде бяха шокирани и обхванати от ужас. Това беше най-лошият кошмар за всяко човешко същество през последното столетие.

Хичияниите се връщаха. Те не се криеха. Приближаваха се открито… и бяха толкова много! Оптическите сензори в орбиталните станции откриха повече от петдесет кораба… и то какви кораби! Дванадесет или четиринадесет колкото „С.Я.“. Около една дузина други още по-големи — сферични структури като онази, която бе погълнала платноходката. Имаше триместни и петместни, и някои междинни — като онези, на които Върховното военно командване гледаше с подозрение и смяташе за кръстосвачи. И всичките идваха право към нас откъм Вега 41 41 Звеада от първа величина на съзвездието Лира. — Б.пр. . Бих могъл да кажа, че отбранителните системи на Земята бяха изненадани и хванати неподготвени, но това ще бъде нагла лъжа. Истината беше, че Земята нямаше такива системи, които си заслужаваше да се споменат. Имаше патрулни кораби, естествено. Но те бяха построени от земни хора за защита от други земни хора. Никои не бе помислял да ги използва срещу полумитическите хичиянци. И тогава те изпратиха послание към нас. Беше на английски. В него се казваше:

— Хичиянците не могат да позволят повече да се извършват междузвездни пътувания или комуникации, освен при условия, които те ще поставят и ще контролират. Всички други трябва веднага да се преустановят. Те идват да ги спрат. — Това беше всичко, което предаде говорителят, преди безпомощно да поклати глава и да изчезне от екрана.

Прозвуча като декларация за обявяване на война. Така и беше схванато. Във Върховното военно командване, в намиращите се на орбита гарнизони на другите нации, във военните съвети по целия свят свикаха извънредни заседания и конференции, и сесии. Някои кораби бяха спрени за превъоръжаване, други бяха пренасочени към хичиянската флота. Орбитални оръжия, които не бяха използвани от десетилетия, бяха проверени и приведени в готовност… безполезни като арбалети, но тъй като те бяха единственото, с което можехме да се бием трябваше да бъдат готови. Объркване, шок и реакция заляха света.

Но никъде объркването и изненадата не бяха по-големи от тези сред членовете на моето щастливо домакинство. Защото Алберт веднага позна лицето, което предаде хичиянския ултиматум, Еси само миг по-късно, а аз още преди да я бях видял. Беше Джел-Клара Моинлин.

Джел-Клара Моинлин, моята любов. Моята изгубена любов. Тя беше там, на екрана на пиезовизора, и не изглеждаше по-стара от последния път, когато я бях видял, преди години и десетилетия… не изглеждаше и по-добре, защото и двата пъти беше толкова силно разтревожена, колкото може да е разтревожен човек. Да не говорим, че беше и бита — веднъж, от мен.