Фредерик Пол - Гейтуей III

— Няма да е случайно — отвърна тъжно Клара.

— Какво? Не ражбира!

— Това са ракети с ядрени глави — обясни тя. — Отговорът, който очакваше да получиш Те не чакат да ги нападнат. Първи атакуват!

Сега ясна ли ви е картината? Представяте ли си Капитана, застанал там с изпъкнали сухожилия и провиснала челюст, втренчен в Клара? Той хапеше твърдата си, тънка долна устна и поглеждаше към екрана. Там беше неговият флот с огромния керван транспортни кораби, стояли скрити половин милион години, така че той можеше… с голямо съмнение… с голям риск за себе си… да предложи на човешката раса да извозва наведнъж и безплатно по няколко милиона души в скривалището на хичиянците, далеч от Убийците.

— Стрелят? — повтори той като в унес. — Искат да ни наранят? Може би да ни убият?

— Точно така — избухна Клара. — Не го ли очакваше? Ако ти искаш война, те ще я приемат.

Капитана затвори очи, почти не чуваше ужасното съскане и вълнение на екипажа, докато Уайт-Нойс превеждаше.

— Война — промърмори той, без да може да повярва и за първи път мисълта да се присъедини към безтелесните умове не му се видя страшна, а съблазнителна. Колкото и да е лошо, едва ли можеше да е по-лошо от това.

А междувременно…

Междувременно нещата отидоха много по-далеч… но, за щастие на всички, не съвсем. Ракетата на бразилския изследователски кораб беше много бавна, за да достигне хичиянците, които побягнаха. Докато корабите заемат отново позиция за стрелба… много преди някой друг кораб да може да дойде по-близо, Капитана успя да обясни на Клара, тя отново застана на комуникационния пулт и предаде съобщението, че това не са нашественици, нито десантно-диверсионен отряд, че флотът изпълнява спасителна мисия… и обясни причината, която навремето разтревожила хичиянците и ги накарала да избягат, и заплахата, грозяща хората.

Всеобхватен, сега аз мога да се надсмивам над онези жалки някогашни страхове и опасения. Не и навремето, може би. Но сега, ах, сега! Мащабите са по-големи и много по-вълнуващи. Съхранени са паметите на десет хиляди хичиянци, умрели извън тяхното убежище, и аз имам достъп до всичките. Чел съм ги почти всичките. Продължавам да ги чета, когато има нещо, което искам да изследвам по-задълбочено. Като книги от библиотека.

Те са повече от обикновени книги. Онова, което правя с тях, не може да се нарече точно „четене“. То е по-скоро като припомняне. Когато „отворя“ някоя от тях, аз отварям целия изминат от личността път. Чета отвътре навън, сякаш е част от мен. Не беше лесно да се науча да върша това и честно казано, откакто станах всеобхватен едва ли съм научил нещо много лесно. Но с помощта на Алберт и с прости текстове за упражнение се научих. Първите памети, до които имах достъп, съдържаха само… данни. Четенето не беше по-трудно от ползване на логаритмична таблица. След това получих достъп до старите, съхранени от хичиянците Мъртви, и някои от първите във веригата от ателиета на Еси „Живот след смъртта“, които наистина не бяха много добре съхранени. Изобщо не се съмнявах коя част от онова, което мисля, съм аз.

Но след като изгладихме недоразумението с Капитана и се консултирах с техните собствени записи, осъзнах всичко. Контактувах с последната любов на Капитана, която хичиянците наричаха Туайс. Да си осигуря „достъп“ до нея беше като да се събудиш на тъмно и да си облечеш костюм, който не виждаш… и при това малък. Работата не беше в това, че тя бе от женски пол, макар че беше огромна нелепост. Не беше и в това, че тя бе хичиянка, а аз човек, а в онова, което знаеше и винаги бе знаела, което нито аз, нито който и да било друг човек бе предполагал. Може би Алберт е предполагал… възможно е точно това да го бе подлудило. Но дори Алберт не се досети, че съществува раса Убийци, пътуващи между звездите, която се крие в кугелблиц и чака раждането на нова… и по-добра за тях… Вселена.

След първоначалния шок станахме приятели с Туайс. Тя наистина е приятна личност, след като преодолееш изненадата от необичайното в нея, а ние имахме много общи интереси. Хичиянската библиотека от съхранени интелекти не е само от хичиянци или хора. В нея има много стари вечно недоволни гласове, които някога са принадлежали на крилати същества от планета в слънчевата система на Антарес и голи охлюви от кълбовидните купове. И, разбира се, имаше блатни. Ние с Туайс отделихме много време за тяхното изучаване. Както и за легендите им. Аз, разбира се, разполагах с достатъчно време при моите нервни реакции, протичащи за фемтосекунди.