Фредерик Пол - Гейтуей III

Човешките дела бяха по-трудни…

По времето, когато се връщахме на Тапанско море, Еси имаше възможност да си отпочине и да се упражнява да разбира какво съм видял. И двамата успяхме да преодолеем част от травмата, причинена от моята смърт. Не искам да кажа, че съвсем я преодоляхме, но поне можехме да разговаряме.

Отначало аз само говорех, защото се срамувах да правя опити да се показвам пред милата си жена като холограма. По-късно Еси ме скастри:

— Слушай, Робин! Това вече не се търпи! Тези разговори с теб са като по телефон. Излез на място, където мога да те видя!

— Да, направи го! — заповяда другата Еси, включена в моята програма, а Алберт й заприглася:

— Просто се отпусни и позволи това да стане, Робин. Подпрограмите са си на мястото.

Въпреки поддръжката на всички, трябваше да събера целия си кураж, за да се покажа. Когато го направих, скъпата ми жена ме огледа от горе до долу и каза:

— О, Робин. Изглеждаш отвратително!

Може да ви се стори, че не звучи много мило, но аз знаех какво искаше да каже Еси. Тя не ме критикуваше. Тя ми съчувстваше и полагаше усилия да не заплаче.

— По-късно ще изглеждам по-добре, скъпа — успокоих я аз и изпитах желание да я докосна.

— Наистина ще изглежда по-добре, госпожо Бродхед — подкрепи ме сериозно Алберт, от което разбрах, че той стои до мен. — Сега аз му помагам, а едновременното проектиране на два образа е трудно. Страхувам се, че и двата са деформирани.

— Тогава изчезвай! — заповяда тя, но Алберт поклати глава.

— Робин се нуждае от още упражнения… пък и смятам, че може би ще искате да направите някои подобрения в програмирането. Например, средата. Не мога да дам на Робин среда, ако аз самият не я притежавам. Подобрения са необходими също за пълна анимация, за реакция в реално време, съвместимосг между кадрите…

— Да, да — изстена Еси и се зае да направи тези подобрения.

Всички се заловихме за работа. Оставаше още много да се свърши. Особено от моя страна.

През живота си съм се тревожил за много неща и почти всичките са били погрешни. Тревогите около смъртта не са ме напускали през целия ми физически живот… както и вас. Страхувах се да не изчезна. Не изчезнах, но си навлякох куп нови проблеми.

Един мъртъв човек, разбирате, няма никакви права. Той не може да притежава собственост. Не може да се откаже от собственост. Не може да гласува… не само в парламентарни избори; не може да гласува, дори когато се отнася до акциите, които притежава в стотици създадени лично от него корпорации. Когато е малцинство… дори да е влиятелна личност каквато бях аз, например, в транспортната система, която изпраща нови колонисти на планетата Пегис, даже няма да искат да го изслушат. И тогава бихте казали; по-добре, че е мъртъв.

Не исках да съм такъв мъртвец.

Не беше от скъперничество. Като консервиран интелект не се нуждаех почти от нищо. Нямаше никаква опасност да ме изключат заради неплатени сметки за комунални услуги. Имаше нещо много по-спешно от това. Пентагонът бе заловил космическия кораб на терористите, но те не престанаха да съществуват. Всеки ден имаше бомбени атентати и отвличания, и стрелби. Две други стартови спирали бяха атакувани и едната повредена. Един танкер с пестициди съзнателно бе потопен край брега на Куинсланд и сто километра от Големия бариерен риф умираше. Водеха се боеве в Африка и Централна Америка, и Близкия изток. Капакът на парния котел само бе открехнат съвсем малко. Човечеството се нуждаеше от още хиляда транспортни кораба с размерите на „С.Я.“, а кой щеше да ги построи, ако аз мълчах?

Затова ние излъгахме. Новината, че Робин Бродхед е получил мозъчно-съдов удар, бързо се разнесе, но в лъжата, която бе добавена към нея, се казваше, че непрекъснато се подобрява. Е, не беше съвсем лъжа. Не в истинския смисъл, който се подразбираше, естествено. Но почти веднага след като се върнахме у дома, аз можех да говоря и се свързах, само гласова връзка, с генерал Манцберген и някои хора в Ротердам. Една седмица след това започнах, от време на време, да се показвам… увит в дълги кабинетни халати, набавяни ми от любезното и неизчерпаемо въображение на Алберт. След един месец той позволи на екип от пиезовизията да ме заснеме — загорял, макар и слаб, как плувам в морето с малка платноходка. Екипът от пиезоввзията, разбира се, беше мой и клиповете, които се появиха по новините, бяха повече изкуство, отколкото репортаж, но много добро изкуство. Не се решавах да се срещна лице в лице с никого. Но и не се налагаше.