Робърт Шекли - Обмен на разуми

— Опит 342 — решително заговори Крагаш. — Тема: смъртта. Въпрос за разискване: може ли да бъде убит човек? Забележка: въпросът за това дали хората са безсмъртни отдавна занимава най-великите мислители. За смъртта е създаден богат фолклор, през вековете са се натрупали непотвърдени сведения за умъртвявания. На всичко отгоре от време на време са се появявали трупове без никакъв признак на живот и са били обявявани за останки от хора. Ако не се взема предвид посвеместното разпространение на тези трупове, няма никакви доказателства, че някога са били живи, още по-малко че са били хора. На базата на гореизложеното и с цел веднъж завинаги да се изясни този проблем, ще проведем следният опит. Първи етап…

Една от стоманените колони се отмести. Марвин рязко се обърна. Точно навреме — срещу него летеше остро копие. Той отскочи (доста нескопосано, защото му пречеше болният крак) и копието прелетя покрай него.

Отместиха се и други колони. Върху него поз всевъзможни ъгли се посипаха ножове, стрели и пики.

През един от отворите се промъкна портативна газова камера. Влязоха и цяло кълбо кобри. Срещу Марвин решително настъпваха лъв и танк. Засвистяха изстрели от въздушна пушка. Затряскаха енергопистолети. Обадиха се и огнехвъргачки. Стаята бе залята с вода, която бързо повишаваше нивото си. От тавана се посипа напалм.

Но огънят изгори лъвовете, които бяха изяли змиите, които бяха запушили оръдията, които бяха унищожили копията, които бяха повредили газовата камера, която беше изпарила водата, която беше угасила огъня.

Като по чудо Марвин остана цял и невредим. Заплаши Крагаш с юмрук, спъна се в една колона и си строши врата. Удостоиха го с войнишко погребение с всички почести. В погребалния огън заедно с него изгориха и вдовицата му. Крагаш се опита да последва примера й, на за малко не успя за изпита щастието от самоизгаряне.

Марвин лежа три дни и три нощи в гробницата и през цялото време непрекъснато му течеше носа. Целият му живот премина пред очите му като на забавен кадър. В края на третото денонощие възкръсна и продължи нататък.

В някакъв с нищо незабележим край се намираха петима, на които бе дадена ограничена, но несъмнена способност да усещат. Един от тях, да допуснем, беше Марвин. Останалите четирима бяха стереотипни кукли, набързо съшити с една единствена цел — да обогатят тъпата изходна ситуация. Пред петимата стоеше голям проблем: кой от тях е Марвин и кой — второстепенна фигура, статист.

Въпросът с имената веднага излезе на дневен ред. Трима от петимата моментално пожелаха да бъдат наричани Марвин, четвъртия искаше да му викат Едгар Флойд Морисън, а петият каза, че се казва Кели.

— Добре, стига толкова — каза Номер Едно със заповеднически тон. — Май е време да престанем да дрънкаме, джентълмени, и да караме подред.

— Еврейският ти акцент няма да помогне — мрачно се обади Номер Три.

— Виж сега, какво разбират поляците от еврейски акцент? — скастри го Номер Едно. — Между другото, аз съм евреин само наполовина, по бащина линия, и колкото и да уважавам…

— Къде съм? — произнесе Номер Две. — Какво ми става, Господи? Откакто напуснах Стенхоуп…

— Млъкни бе, жабар! — сряза го Номер Четири.

— Не се казвам Жабар, а Луиджи — отвърна Номер Две. — Аз живее на твоя велика страна откак малко момче пристигам от село Сан Минестроне дела Супа, nicht wahr?

— Глупости дрънкаш, човече — навъси се Номер Три. — Не си никакво италианче, а просто една второспепенна фигура, статист, че и гъвкав не са те направили. Така че си затвори плювалника, преди да направя една работа с тебе, nicht wahr?

— Вижте — намеси се Номер Едно, — аз съм простоват човек, простодушен, и ако от това ви стане по-леко, че се отрека от правата си върху Марвинството.

— Памет, памет… — мърмореше Номер Две. — Какво става с мен? Какви се тия видения, тия гадни сенки?

— А-ха! — възмути се Кели. — Държиш лош тон, старче!

— Ама това е адски нечестно! — завайка са Луиджи.

— Призивът не е призвание! — отсече Номер Три.

— Ама аз наистина нямам спомени — упорито повтаряше Номер Две.

— И аз не помня кой знае колко — съгласи се Номер Едно. — Ама вдигам ли толкова шум? И не проявявам претенции, че съм човек. Дори да изрецитиирам Левитикус, какво доказва това?

— Много добре казано! — извика Луиджи. — И опровергаването нищо не доказва.

— Аз пък мислех, че си италианец — намръщи се Кели.

— Наистина съм италианец, но израстнах в Австралия. Доста странна история…