Лоис Бюджолд - Игрите на Вор

— Какво, по дяволите, е това! — възкликна Тънг, когато на изхода на прехода се появи нещо огромно и за момента неразгадаемо, и мигновено започна да се ускорява. Той извика показанията на монитора си. — Прекалено е голямо, за да бъде толкова бързо. Прекалено е бързо, за да е толкова голямо.

Майлс разпозна енергийната характеристика дори преди на видеоекрана да се появи изображение.

— Това е „Принц Серж“. Нашите бариарски имперски подкрепления току-що пристигнаха — той замаян си пое дъх. — Нали ти обещах…

Тънг изпсува ужасно, като израз на чисто естетическо възхищение. „Принца“ беше последван от други кораби: аслъндски, полианската военна флота, които бързо се разгръщаха в нападателен строй.

Вълната, която премина през редиците на Сетаганда, беше като безмълвен вик на ужас. Един въоръжен с имплодер кораб на Сетаганда смело се спусна към „Принц Серж“, за да открие, че имплозионните пики на „Серж“ са били усъвършенствани и обсегът им превъзхожда три пъти далекобойността на оръжията на Сетаганда едва когато беше буквално срязан на две. Това беше първият фатален удар.

Вторият — призив към агресорите от Сетаганда да се предадат, или ще бъдат унищожени — дойде от комуникационните канали от името на Съюзническата флота на Хийгън и обединеното командване — император Грегор Ворбара и адмирал граф Арал Воркосиган.

В първия момент Майлс помисли, че Тънг ще припадне. Кай си пое въздух застрашително и изрева с възхищение:

— Арал Воркосиган! Тук? Майка му стара! — и прошепна съвсем лекичко: — Как ли се го примамили отново на служба след оставката му? Може би ще успея да се срещна с него!

Побърканият на тема военна история Тънг беше един от най-фанатичните привърженици на баща му, спомни си Майлс, и ако не се вземеха твърди мерки да спре, можеше да дрънка с часове за всяка известна подробност от ранните кампании на бариарския адмирал.

— Ще видя какво мога да уредя — обеща Майлс.

— Ако можеш да уредиш това, синко… — Тънг се откъсна с усилие от любимото си хоби — изучаването на военната история, и се завърна към това, което всички смятаха, че му се удава — да я твори.

Корабите на Сетаганда отстъпваха. В началото панически се отцепваха отделни съдове. Малко по-късно цели групи от кораби се опитваха да проведат едно що-годе организирано отстъпление. „Принц Серж“ и останалите кораби от съюзническата флота на Хийгън не изгубиха и една милисекунда и мигновено ги последваха, нарушавайки стройността на бойните им редици и унищожавайки изоставащите кораби. В следващите часове оттеглянето се превърна в истинско бягство, когато окуражени, корабите на Вервейн напуснаха високите планетарни орбити, които до момента защитаваха, и се присъединиха към атаката. Страхът за домовете им, който Сетаганда беше внушила на вервейнци, ги правеше безмилостни.

Нарядите за почистване на отломките, ужасните проблеми с контролните системи, оказването на помощ на пострадалите от екипажите… Майлс беше така погълнат от работата, че му бяха необходими няколко часа, за да проумее постепенно, че за флотилията Дендарии войната е приключила. Бяха си свършили работата.

Преди да напусне залата за тактически операции, Майлс благоразумно се свърза със службата за сигурност на „Триумф“ и провери докъде са стигнали с арестите на избягалите затворници. Липсваха и все още не се знаеше нищо за Озер, капитана на „Перигрин“, други двама, верни на Озерани офицери, командващ Кавило и генерал Метцов.

Майлс беше твърдо убеден, че чрез мониторите си е станал свидетел на превръщането на Озер и неговите офицери в радиоактивна прах. Дали и Кавило, и Метцов са били на борда на онази совалка? Каква ирония! След всичко, което Кавило направи за Сетаганда, да умре от техните ръце. Въпреки че, и това се споделяше от всички, иронията щеше да бъде не по-малка, ако беше умряла от ръцете на Вервейн, Рейнджърите на Рандал, Аслънд, Бариар или който и да е друг от множеството, попаднало в мрежите на нейните измами, през кратката й, но взривна кариера. Краят й би бил елегантен и удобен, ако беше действителен. Майлс не искаше да мисли за последните й свирепи забележки към него като за натежала от силата на пророчеството предсмъртна клетва. Метцов беше човекът, от когото трябваше да се страхува преди всичко. Трябваше, но не беше така. Той се разтрепери от побилите го тръпки и накара един войник от охраната да го придружи до каютата му.