Лоис Бюджолд: Игрите на Вор

— Корабна служба! — извика ликуващо младши лейтенантът, който беше четирима души преди Майлс. Щом зърна заповедта, лицето му се озари от радост. Пластмасовата бланка на телеграмата потрепваше в ръцете му.

— Ще бъда младши оръжеен офицер на имперския кръстосвач „Комодор Ворхалас“. Трябва да докладвам веднага в космодрума на космическата база „Танъри“ за орбитално прекачване.

След остро смушкване отзад той подскочи, съвсем не по устав, и освободи пътя на следващия в строя. Въздухът между устните му свистеше от възторг.

— Младши лейтенант Плоус — застаряващият сержант зад бюрото държеше следващия плик между палеца и показалеца си. Във високомерния му глас се долавяше досада. Колко ли дълго е заемал този пост в Имперската военна академия — зачуди се Майлс. Колко ли стотици, хиляди млади офицери са минали пред ироничния му поглед в този изключителен момент от своята кариера. Дали всички започват да си приличат след няколко години — същите светлозелени униформи, същите правоъгълни петлици от лъскава пластмаса за новоспечелените лъскави чинове, които красяха високите яки, същите гладни очи — страховитите випускници на най-елитното училище в Империята — Академията на имперските служби. Всичките с видения за славна военна съдба. „Ние не просто маршируваме към бъдещето, ние го щурмуваме.“ Плоус направи крачка встрани, докосна с палец ключалката на плика и го отвори.

— Е? — попита Иван Ворпатрил, който стоеше точно пред Майлс в строя. — Не ни дръж в напрежение.

— Езикова школа — отговори Плоус, без да вдига поглед от плика.

Плоус вече говореше и четирите местни езика на Бариар.

— Като курсант или инструктор? — поинтересува се Майлс.

— Курсант.

— Аха, галактически езици значи. В разузнаването ще те очакват с нетърпение след завършването. Със сигурност няма да си на планетата.

— Не е задължително — отвърна Плоус. — Може просто да ме затворят някъде, в някоя бетонна кутия, да програмирам компютри за превод, докато ми изтекат очите.

Но в погледа му проблесна надежда.

— Младши лейтенант Лобачик.

През живота си Майлс беше срещал толкова болезнена добросъвестност само в още един човек, така че не се изненада, когато Лобачик едва не се задави, като отвори плика си.

— ИмпСи. Курсът на сигурността за повишаване на квалификацията. Охрана и антитероризъм.

— А, школата за дворцова стража. — Иван надничаше любопитно над рамото на Лобачик.

— Това е голяма чест — отбеляза Майлс, — обикновено Илиян подбира курсанти с двайсетгодишен стаж и окичени с медали.

— Може пък император Грегор да е помолил Илиян за някой на възраст по-близка до своята — предположи Иван. — за разведряване на обстановката. Онези изкопаеми със съсухрените лица, с които Илиян обикновено го обгражда, щяха да ме докарат до депресивна истерия. Не се издавай, че имаш чувство за хумор, Лобачик. Мисля, че това автоматически води до дисквалификация.

„Ако е така, няма опасност Лобачик да загуби мястото“ — помисли си Майлс.

Лобачик погледна нервно Майлс и Иван.

— Наистина ли ще видя императора?

— Вероятно отсега ще го гледаш да закусва всеки божи ден — отговори му Иван. — Горкият глупак!

Лобачик ли имаше предвид или Грегор? Без съмнение Грегор.

— Вие от рода Вор го познавате. Какво представлява?

Майлс се намеси, преди пламъчетата в очите на Иван да се материализират в някаква груба шега:

— Много е прям. Ще се разбирате чудесно.

Лобачик се отдалечи поуспокоен, препрочитайки заповедта.

— Младши лейтенант Ворпатрил — чу се напевният глас на сержанта. — Младши лейтенант Воркосиган.

Високият Иван взе пакета си, Майлс също прибра своя и се отместиха заедно с двамата си приятели. Иван отвори своя плик.

— О, Имперския щаб във Ворбар Султана. Искам да знаеш, че ще бъда адютант на комодор Джолиф — „Операции“. — Той се поклони и върна заповедта. — Всъщност започвам от утре.

— О-хо — младши лейтенантът, който беше получил назначение на космически кораб, все още леко подскачаше от възторг, — внимавай само генерал Ламитц да не те помоли да седнеш в скута му. Чувам че…

Иван направи неприличен жест и леко го перна.

— Завист, чиста завист. Излизам в цивилизацията и заживявам като цивилен — работа от седем до пет, самостоятелен апартамент в града… А, трябва да отбележа — едва ли ще видиш някакви момичета на тая твоя служба. — гласът на Иван беше спокоен и жизнерадостен. Само очите му не успяваха да скрият разочарованието му. Иван също искаше корабна служба. Те всички искаха.