Лоис Бюджолд: Игрите на Вор

— Здравейте, ефрейтор. Имам нареждане да се представя на лейтенант Ан, МТО-офицера на базата. Къде мога да го намеря?

Майлс изчака полагащия му се поздрав, който дойде бавно. Ефрейторът все още се пулеше към него. Най-накрая му стана ясно, че Майлс наистина е офицер.

Накрая той отдаде чест.

— Извинете! Какво казахте, сър?

Майлс учтиво отвърна на поздрава и повтори въпроса си на висок глас.

— Ъ-ъ, лейтенант Ан, да. Той обикновено се скатава — искам да кажа обикновено е в кабинета си. В главната административна сграда. — Ефрейторът вдигна ръка назад и посочи към двуетажна сграда, някогашна фабрика, която стърчеше на километър от тях, зад редица вкопани в земята складове, на края на асфалтирания плац. — Няма начин да я объркате, това е най-високата сграда в базата.

Също така, отбеляза си Майлс, набиваща се в очи с разнообразието от свързочно оборудване, което стърчеше на покрива й. Много добре.

Така. Сега дали да връчи мешката си на тези главорези и да се моли Богу тя да го последва до последното му местоназначение, или да прекъсне работата им и да реквизира една от транспортните машини. За миг си представи как стърчи като украшение на предницата на товарачката и се тътрузи към съдбата си заедно с половин тон бельо — тип дълго, зимно, в опаковки но двайсет и четири в кашон, модел №6774932. Реши, че е по-добре да преметне багажа си чрез рамо и да върви.

— Благодаря ви, ефрейтор. — Той се отправи в указаната посока с ясното съзнание за накуцването си и за скобите на краката си, които, скрити под крачолите на панталоните му, поемаха своя дял от допълнителната тежест. Разстоянието се оказа по-дълго, отколкото изглеждаше, но той внимаваше да не спира и да не се препъва, докато не се скрие от погледите им зад сградата на първия склад.

Базата изглеждаше почти безлюдна. Преобладаващата част от състава й бяха новобранците от пехотата, които пристигаха и си тръгваха на две смени през зимата. Сега тук беше само постоянният личен състав и Майлс можеше да се обзаложи, че повечето от тях си взимат отпуските през краткия летен отдих. В административната сграда Майлс спря, хриптейки.

Не срещна друг човек.

Според написана на ръка бележка, лепната напряко на стъклото на видеомонитора, дисплеят на справочника и картата на базата бяха повредени. Майлс преброди първия и единствен коридор вдясно в търсене на някого. Който и да е. Повечето от стаите бяха затворени, но вратите стояха отключени, а осветлението загасено. В един от кабинетите, с табелка „Главно счетоводство“, имаше мъж, облечен в черни работни дрехи, с червени лейтенантски петлици на яката. Той седеше, напълно погълнат пред екран, изобразяващ дълги колони данни и тихичко псуваше.

— Метеорологическия кабинет? Къде е? — извика от вратата Майлс.

— Втория — отвърна му лейтенантът, без да се обръща, като се приведе още по-напред и продължаваше да псува. Майлс излезе на пръсти, без повече да го безпокои.

Най-накрая го откри на втория етаж. Затворена врата с табелка с избелели букви. Той се спря, остави мешката си и ската шубата си върху нея. След това провери външния си вид. Четиринайсетте часа път бяха поомачкали първоначалната му свежест. Все пак беше успял да опази зелената бойна униформа от лекета, кал и други неподходящи за случая декорации. Сгъна кепето си и внимателно го нагласи на мястото му на колана. Беше пресякъл половин планета и преминал през половин човешки живот, за да достигне до този момент. Зад него лежаха три години обучение и тренировки до степен на трескава готовност. И все пак през годините в академията винаги се беше усещал лекият привкус на преструвката „Сега-само-се-обучаваме“. Най-после той беше изправен лице в лице с истинското — неговия първи истински командир. Първото впечатление може да бъде фатално, особено в неговия случай. Той си пое дъх и почука.

Сякаш от дъното на гроб се чу приглушен глас. Думите бяха неразбираеми. Покана? Майлс отвори вратата и прекрачи прага.

Зърна компютърни интерфейси и видеодисплеи, които проблясваха със сиянието си покрай едната стена. В лицето го удари топлина, която го накара да се олюлее. Въздухът в стаята беше с телесна температура. С изключение на дисплеите, вътре беше тъмно.

При някакво движение отляво Майлс се обърна и отдаде чест.

— Младши лейтенант Майлс Воркосиган. Явявам се по служба, сър — представи се отсечено и вдигна очи. Нямаше никой.

Движението беше дошло отдолу. Облегнал гръб в конзолата на компютъра, на пода, само по шорти, седеше брадясал мъж на около четирийсет години. Той се ухили на Майлс, вдигна бутилка, наполовина пълна с кехлибарена течност, и смутолеви: