Лоис Бюджолд: Игрите на Вор

— Салю, малкия. Обишъм тъ. — След това бавно се строполи.

Майлс се втренчи в мъжа и застина.

Мъжът започна да хърка.

Майлс намали отоплението, свали куртката си и хвърли едно одеяло върху лейтенант Ан (защото това беше той). После отдели половин час за размисъл и подробно огледа новото си владение. Без съмнение щеше да има нужда от инструктаж. Както изглеждаше, освен от сателитните изображения на реалното време, автоматизираните данни постъпваха и от дванайсет микроклиматични измервателни съоръжения, разположени около острова. Ако някога са съществували ръководства за експлоатация, те не бяха тук, нямаше ги дори в компютрите. След известно време на почтително колебание, което Майлс използва, за да изследва задълбочено помръдващата и хъркаща фигура на пода, той прерови картотеката в конзолата на компютъра и бюрото на Ан.

Откри няколко факта относно Ан, които му помогнаха да види зрелището пред себе си в по-разбираема перспектива. Както се оказа, Ан имаше двайсетгодишен стаж и му оставаха седмици до уволнението. От последното му повишение беше изминало много, много дълго време. Дори повече от момента на последното му преместване: той беше единственият МТО-офицер на остров Кирил през последните петнайсет години.

„Глупакът му нещастен виси на този остров откакто съм бил на шест годинки“, пресметна Майлс и вътрешно потръпна. След толкова време е трудно да се каже дали проблемът на Ан с алкохола е причина или следствие. Е, ако до следващия ден изтрезнееше достатъчно, за да покаже на Майлс как да продължи — много добре. Ако ли не, Майлс би могъл да измисли половин дузина начини, като се започне от жестоки и се стигне до необичайни, за да го изправи на крака, независимо дали той иска да е в съзнание, или не. Ако можеше да го накара да изплюе поне някаква техническа ориентация, Ан можеше да се завърне в своята кома, докато дойдат и го изтъркалят на някое превозно средство, напускащо острова.

След като реши съдбата на Ан, Майлс облече куртката си, остави багажа си зад бюрото и излезе да се поогледа наоколо. Някъде по веригата на йерархията трябваше да има някое трезво, нормално и в съзнание човешко същество, което наистина да си върши работата или това място дори не би могло да функционира на такова равнище. Или пък го управляват ефрейтори, кой знае? В такъв случай, предположи Майлс, би трябвало да се открие и постави под контрол най-действеният ефрейтор, който можеше да се намери тук.

Във фоайето на първия етаж някаква човешка фигура се приближи към Майлс. Силуетът й се очерта на светлината на входната врата. Движейки се в прецизен двоен такт на джогинг темпо, фигурата се превърна във висок, як мъж по шорти, тениска и маратонки. Явно току-що влизаше след някое пет километрово кросче за поддържане на формата, приключило вероятно с неколкостотин лицеви опори за десерт. Стоманеносива коса, очи, твърди като метал: можеше да е само мрачният фелдфебел, строевак, при това страдащ от лошо храносмилане. Той спря внезапно и се втренчи в Майлс. Изненадата му се сведе само до по-здраво стиснатите устни на смръщеното му лице.

Майлс застана с леко разтворени крака, отметна глава назад и отвърна на погледа със същата сила. Изглежда, мъжът беше забравил напълно за петлиците на яката на Майлс. Вбесен, Майлс излая:

— Всички пазачи ли са в отпуск, или все пак някой управлява този шибан зоопарк!

Сякаш желязото в очите на мъжа бе ударило в кремък. В тях блеснаха искри, които запалиха малката предупредителна лампичка в мозъка на Майлс. Трябваше да си прехапе езика, но вече беше късно. „Здрасти, сър!“, изкрещя истеричният наблюдател от дъното на съзнанието му и придружи коментара си с подскок, превъртане и поклон: „Аз съм най-новият ви експонат.“ Майлс безмилостно потисна гласа. В лицето, което се мержелееше над него, не се долавяше и следа от хумор.

Командващият базата изгледа кръвнишки Майлс. Издяланите му сякаш ноздри се разтвориха и той студено изръмжа:

— Аз го управлявам, младши лейтенант.

Гъста мъгла се стелеше от морето, което тътнеше в далечината. Когато най-накрая Майлс откри новата си квартира, офицерските помещения и всичко наоколо беше потънало в сивота и студ и очертанията им се губеха в мръсната пяна на мъглата. Майлс реши, че това е предзнаменование.

О, Господи, щеше да бъде дълга зима.

Когато на следващата сутрин Майлс влезе в кабинета на Ан, той беше твърде изненадан да намери лейтенанта буден, трезвен и облечен в униформа. Не че човекът изглеждаше съвсем добре: бледен и дишащ на хрипове, той се беше свил пред един монитор и с присвити очи се взираше в цветната метереологична карта. Изображението просветваше и трептеше замайващо от импулсите на дистанционното управление, което Ан стискаше в треперещата си влажна длан.