Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

— Отсега нататък ще го правят.

Написах „Фредерика Вирджиния Хайнике“ и добавих: „Да бъдат прехвърлени, когато изпълни двайсет и една години“. Усетих как по гърба ми пробягаха тръпки — първоначалният документ за прехвърлянето щеше да се окаже недействителен във всички случаи — бях пропуснал да го заверя.

Понечих да се подпиша и тогава забелязах, че нашата копойка бе протегнала шия и ни следеше. Погледнах часовника си и видях, че бяхме си говорили цял час; времето ми изтичаше.

Исках обаче всичко да е както трябва.

— Госпожо!

— Да?

— Да знаете дали има случайно наоколо някой нотариус? Или ще трябва да ходя до селото?

— Аз самата съм нотариус. Какво желаете?

— О, Господи! Чудесно! Имате ли печат?

— Никъде не ходя без него.

И така, подписах се пред нея и тя дори добави един ред (след като Рики потвърди, че ме познава, а Пийт мълчаливо свидетелства за моята почтеност като член на коткарското братство), използвайки разширената формула: „когото лично познавам под името Даниел Б. Дейвис…“

След като положи печата си върху моя подпис и сама се подписа, въздъхнах с облекчение. Нека сега Бел само се опита да изфалшифицира и това!

Госпожата ни изгледа с любопитство, но не каза нищо. Рекох тържествено:

— Човек не е в състояние да предотврати трагедиите, но може да повлияе върху последиците от тях. За образованието на детето, нали разбирате?

Тя отказа всякакво възнаграждение и се върна в офиса си. Обърнах се към Рики и рекох:

— Дай това на баба си. Кажи й да го отнесе в някой клон на Банк ъф Америка в Броули. Там ще свършат всичко останало.

И поставих документа пред нея. Тя не го докосна.

— Сигурно струва много пари, нали?

— Доста. Но ще струва още повече.

— Не го искам.

— Но, Рики, аз искам да го получиш.

— Не го ща. Няма да го взема. — Очите й се напълниха със сълзи, гласът й потрепери. — Ти си отиваш завинаги и… не ме обичаш повече. — Подсмръкна. — Както когато се сгоди за онази. А би могъл да дойдеш заедно с Пийт и да заживееш с баба и с мен. Не ми трябват парите ти!

— Рики, чуй ме, Рики. Вече е прекалено късно. Не мога да си ги взема, дори и да искам. Вече са твои.

— Не ме интересува. Няма и да ги докосна. — Тя протегна ръка и погали Пийт. — Пийт не би си тръгнал, не би ме изоставил… освен ако не го принудиш. А сега няма да имам дори и Пийт.

Отговорих не съвсем уверено:

— Рики? Рики-тики-тави? Искаш ли отново да се срещнеш… с мен и с Пийт?

Едва я чух.

— Разбира се. Но няма да стане.

— Би могла.

— Как? Каза, че ще предприемеш Дългото спане… каза, че ще е за трийсет години.

— Така е. Ще го сторя. Трябва. Но, Рики, ето какво можеш да направиш ти. Бъди добро момиче, иди да живееш при баба си, ходи на училище и остави тези пари да се трупат. Когато станеш на двайсет и една години — ако все още искаш да ни видиш, — ще имаш достатъчно пари сама да предприемеш Дългото спане. А когато се събудиш, аз ще съм там и ще те чакам. Двамата с Пийт ще те очакваме. Обещавам най-тържествено.

Изражението й се промени, но не се усмихна. Размишлява дълго върху чутото, сетне рече:

— Наистина ли ще сте там?

— Да. Но ще трябва да си определим среща. Затова го направи така, както ти казах. Уреди въпроса с „Космополитън иншуърънс къмпани“ и се увери, че ще постъпиш в Ривърсайдската обител… направи така, че да те събудят точно в първия ден на май през 2001-а. И аз ще бъда там и ще те чакам. Ако искаш да присъствам, когато отвориш за първи път очи, ще трябва да им го съобщиш предварително, иначе няма да ме пуснат по-далеч от чакалнята; знам я онази обител, много са придирчиви. — Извадих един плик, който бях приготвил преди да напусна Денвър. — Няма нужда да запомняш всичко това; тук съм описал последователността. Само го запази, а като станеш на двайсет и една години, сама ще решиш. Но можеш да бъдеш сигурна, че аз и Пийт ще бъдем там и ще те чакаме, независимо дали ще дойдеш или не.

Оставих приготвените инструкции върху сертификата за акциите.

Мислех си, че я бях убедил, но тя не докосна нито един от документите. Гледа ги известно време, след което каза:

— Дани?

— Да, Рики.

Не смееше да вдигне очи, а гласът й бе толкова тих, че едва я чувах. Но все пак я чух.

— Ако го направя… ще се ожениш ли за мен?

Ушите ми писнаха, светлината в погледа ми се замъгли. Но й отговорих твърдо и далеч по-високо, отколкото бе нейният тон.

— Да, Рики. Много искам. И правя усилие заради това.

Трябваше да й оставя още едно нещо: отделен плик с надпис „Да се отвори в случай, че Майлс Джентри почине“. Не й обясних нищо, просто й казах да го прибере. Пликът съдържаше доказателства за разнообразната кариера на Бел — брачна и всякаква друга. В ръцете на някой адвокат тези документи щяха да спечелят без бой съдебната битка относно завещанието му.