Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

Hasta la vista, amigo 23 23 Hasta la vista, amigo (исп.) — До скоро виждане, приятелю — Бел.прев. ,

Джон.

P.S. Ако приложената сума не е достатъчна, само позвъни, има още много там, откъдето идват тези. Мисля, че се справяме доста добре.

Прииска ми се да телефонирам на Джон, както за да му кажа „здравей“, така и да му разкажа за колосалната нова идея, която бях родил, докато спях — уред, който да превръща къпането от обикновена процедура в изтънчено удоволствие. Реших обаче да не го правя; имах да решавам други проблеми. Затова си нахвърлих някои бележки, докато идеята бе още свежа, сетне поспах малко; Пийт бе заврял глава под мишницата ми. Бих искал да го отуча от този навик. Ласкаещ е, но е и досаден.

В понеделник, трийсети април, ме изписаха и отидох в Ривърсайд, където наех стая в стария „Мишън ин“.

Вдигнаха ми предвидимата врява, дето вкарвам котка в стаята, пък и пиколо-автоматът не бе склонен към подкуп, което едва ли е някакъв прогрес. Ала заместник-управителят имаше повече мозък в главата си; той се вслушваше в доводите, особено като бяха новички и шумолящи. Не спах добре; прекалено се вълнувах.

На следващата сутрин точно в десет се представих на директора на Ривърсайдската обител.

— Д-р Ръмси, името ми е Даниел Б. Дейвис. Имате ли тук клиентка на име Фредерика Хайнеке?

— Предполагам, че можете да се легитимирате?

Показах му шофьорската си книжка, издадена през 1970-а в Денвър, както и документа си за изписване от обителта във форест Лоун. Той ги прегледа, погледна ме и ми ги върна. Рекох притеснено:

— Мисля, че тя би трябвало да се събуди днес. Между другото, случайно да има инструкции да бъда допуснат? Нямам предвид рутинните операции, а последната минута, когато е готова за последния рестимулант и предстои да дойде в съзнание.

Той издаде устните си напред и придоби замислено изражение.

— В инструкциите ни за тази клиентка изобщо не се казва да я събуждаме днес.

— Така ли?

Жегна ме разочарование и болка.

— Така. Точните й желания са следните: вместо да бъде събудена днес, тя пожела да не я будим изобщо, ако не се появите. — Погледна ме и се усмихна. — Сигурно имате златно сърце. Не мога да го отдам на физическата ви красота.

Въздъхнах.

— Благодаря, докторе.

— Можете да изчакате във фоайето или да се върнете след известно време. Няма да ни трябвате в следващите няколко часа.

Върнах се във фоайето, взех Пийт и го изведох на разходка. Бях го „паркирал“ в новата му пътна чанта и той не бе много доволен от нея, макар да му бях купил подобна на стария модел, а и предишната вечер й бях монтирал огледално прозорче. Навярно още не му миришеше както трябва.

Минахме покрай „наистина доброто заведение“, но още не бях гладен, макар че не можах да закуся както трябва — Пийт изяде яйцата и забучи нос във филийките мая. В единайсет и трийсет се върнах отново в обителта. Най-накрая ме пуснаха при нея.

Можех да видя само лицето й; тялото й бе покрито. Но това си бе моята Рики, само че вече голяма жена, изглеждаше като заспал ангел.

— Тя е в постхипнотично състояние — рече тихо д-р Ръмси. — Ако застанете ей там, без да мърдате, ще я събудя. Ъ-ъ-ъ, мисля, че ще е най-добре да оставите котката навън.

— Не, докторе.

Той понече да възрази, но сви рамене и се обърна към пациентката си.

— Събуди се, Фредерика. Събуди се. Трябва да се събудиш сега.

Миглите й потрепнаха и тя отвори очи. Погледът й се зарея в един момент, сетне ни зърна и се усмихна сънливо.

— Дани… и Пийт.

Вдигна и двете си ръце — и видях, че носеше университетския ми пръстен на левия си палец.

Пийт измърка, скочи на леглото и започна да се трие о нея — знак на бурна радост от посрещането.

Д-р Ръмси искаше тя да остане още един ден, но Рики не щеше и да чуе. Затова повиках такси и отскочихме до Броули. Баба й бе починала през 1980-а и социалните й връзки бяха прекъснати, но бе оставила някои неща на съхранение — най-вече книги. Поръчах да ги изпратят в „Аладин“ до Джон Сътън. Рики бе малко замаяна от промените в родния й град и не изпусна ръката ми, но изобщо не изпадна в онази ужасна носталгия, която е най-голямата опасност след Съня. Искаше само да напуснем Броули колкото е възможно по-скоро.

Затова наех друго такси и прескочихме до Юма. Там се подписах в градските регистри с хубав, закръглен почерк, като използвах цялото си име „Даниел Буун Дейвис“, тъй че да няма никакви съмнения кой точно Д.Б.Дейвис е осъществил този свой магнум опус. Няколко минути по-късно стоях, стиснал малката й ръчица в своята, и изричах задавено: