Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

— Няма да стане. Ще си ида с баба.

— Да. Но бих те посъветвал как да стане това. Ако съм на твое място няма да им кажа, че си тръгвам; ще им река само, че баба иска да ме повози малко — и после няма да се върна.

Напрежението й спадна.

— Добре.

— И… ъ-ъ-ъ… не си вземай чантата или нещо друго, та да отгатнат намеренията ти. Не се опитвай да вземеш други дрехи, освен тези, с които си облечена в момента. Напъхай в джобовете парите и всичко останало, което искаш да запазиш. Нямаш тук много неща, от които не би се лишила, нали?

— Май не. — Изглеждаше обаче замислена. — Банският ми костюм е чисто нов…

Как да обясниш на едно дете, че има моменти, когато се налага да изоставиш багажа си? Не можеш — децата са готови да се върнат в горящата сграда, за да спасят куклата или плюшеното си мече.

— Хм… Рики, нека баба ти да им каже, че ще те закара до Ароухед да поплувате заедно… след това би могла да те заведе на вечеря в хотела там, но ще те върне в лагера преди вечерната проверка. Тогава ще можеш да си вземеш банския и хавлиена кърпа. Но нищо друго. Баба ти дали ще се съгласи на такава лъжа заради теб?

— Предполагам да. Да, сигурна съм, че ще го направи. Тя смята, че хората трябва от време на време да използват малки „бели“ лъжи, инак няма да могат да се понасят. Но казва също, че лъжите могат да се употрябяват, ала не бива да се злоупотребява с тях.

— Вижда ми се разумна жена. Е, така ли смяташ да постъпиш?

— Ще го направя точно така, Дани.

— Добре. — Взех смачкания плик. — Рики, казах ти, че трябва да замина. Няма да ме има много дълго време.

— Колко дълго?

— Трийсет години.

Очите й се разшириха още, ако това изобщо бе възможно. Когато си на единайсет, трийсет години не са просто много; те са цяла вечност. Добавих:

— Съжалявам, Рики. Но трябва да замина.

— Защо?

Не можех да отговоря на този въпрос. Истинският отговор бе невероятен, а лъжа нямаше да свърши работа.

— Рики, много е трудно да се обясни. Но се налага да замина. Не мога да постъпя иначе. — Поколебах се, после добавих: — Ще предприема Дългото спане. Студеното, нали разбираш какво имам предвид?

Тя знаеше. Децата свикват с новите идеи по-бързо от възрастните; Студеното спане бе любима тема на комиксите. Изглеждаше ужасена и възрази:

— Но, Дани, аз никога повече няма да те видя!

— Не, ще се видим. Трийсет години са много време, но ние ще се видим отново. И с Пийт също. Защото той ще дойде с мен; той също ще предприеме Студеното спане.

Тя погледна Пийт, по-скръбна от всякога.

— Но, Дани, защо ти и Пийт просто не дойдете да живеете при нас в Броули? Така ще е много по-добре. Баба ще хареса Пийт. Ще хареса и теб, тя казва, че няма нищо по-хубаво от това в къщата да се усеща мъжка ръка.

— Рики… мила Рики… трябвала го направя. Моля те, не ме придумвай.

Започнах да отварям плика.

Тя изглеждаше ядосана, брадичката й затрепери.

— Мисля, че онази има нещо общо с тая работа.

— Какво? Ако имаш предвид Бел, не е така. Поне не е съвсем така.

— Тя няма да предприеме Студеното спане с теб, нали?

Мисля, че потреперих при тези думи.

— Добри Боже, не! Бих тичал десетки мили, за да я избегна.

Рики като че ли се омилостиви малко.

— Знаеш ли, бях ти адски ядосана заради нея. Направо бях бясна.

— Съжалявам, Рики. Най-искрено съжалявам. Ти бе права, а аз сгреших. Но тя няма нищо общо с това. За мен връзката с нея е приключила завинаги, честен кръст. А сега — за това. — Извадих сертификата за всичко, което притежавах в „Наето момиче инк.“ — Знаеш ли какво представлява?

— Не.

Обясних й.

— Давам го на теб, Рики. Тъй като няма да ме има толкова време, искам то да е у теб.

Извадих документа, с който й прехвърлях акциите, скъсах го и прибрах парчетата в джоба си; не можех да рискувам — за Бел не представляваше никаква трудност да откъсне някой лист от документите и да го подмени, а ние още не бяхме излезли напълно извън нейния обсег. Обърнах сертификата и проучих стандартната форма за прехвърляне на гърба му, опитвах се да разбера как да го предам под попечителството на Банк ъф Америка като доверителен фонд за…

— Рики, как е цялото ти име?

— Фредерика Вирджиния. Фредерика Вирджиния Джентри. Нали го знаеш?

— Наистина ли е „Джентри“? Нали каза, че Майлс не те е осиновявал?

— Уф! Рики Джентри съм откак се помня. Но ти имаш предвид истинското ми име. То е същото като на баба; същото, като на истинския ми татко. Хайнике. Но никой не ме нарича така.